Българска кухня и идентичност

Тази вечер, докато си работех на компютъра и бях пуснала за фон 24Kitchen, ме пронизаха думите на един от гостите, представящ тихоокеанска кухня от Тонга: „Ако една култура загуби кулинарната си идентичност, губи всичко“. Несъзнаваното ми мигновено беше привлечено от тези думи. Бяха побрали голяма мъдрост – защото храната е един от най-близките до тялото носители на любов и принадлежност. Храната е много повече от гориво за тялото. Тя е памет, култура и идентичност.

Първият ни опит за сигурност е именно храненето – усещането да бъдеш нахранен и обгрижен безусловно. Неслучайно миризмата на боб, на печена чушка или на топъл хляб може мигновено да върне усещането „у дома съм си“. Тези вкусове и аромати остават дълбоко кодирани в паметта и се превръщат в ключове към дома. Готвенето и храненето са много повече от практични действия – те са начин да предадем знание, умение и грижа. Докато помагаме в кухнята като деца, ние всмукваме несъзнавано: „така сме ние“. А когато седнем на обща трапеза, напрежението се стопява, разговорите тръгват и връзките между хората се заздравяват. Споделената храна е универсален акт на доверие.

Предлагането на традиционни ястия също носи смисъл – то е код на рода. В него има практичност и устойчивост, знание за полезното и хранителното, но и истории за семейството и рода, които се предават заедно с ястията. Така храната свързва миналото с настоящето, а паметта оживява чрез вкуса.

Символите на храната – колективни и лични

Когато душата ни работи по някаква тема, тя обединява противоположностите, използвайки символния език – езика на несъзнаваното. Символът винаги има два пласта: колективен и личен. Колективният пласт е свързан с архетипите – универсални модели, образи и мотиви, които се срещат във всички култури. Например, питката е кръг като слънцето – архетипен образ на живота и целостта. Яйцето на Великден е архетипен символ на възраждането. Курбанът е архетипен мотив за жертва и обновление на общността. Личният пласт свързва храната със собственото ни несъзнавано – със спомени, преживявания и асоциации.

В едно ястие винаги се преплитат и двете нива - колективно и лично. Например:

• Сармите – колективно символизират закрилата на Великата Майка (нещо крехко е обвито и защитено). Лично – за един човек те са вкус на празник и семейна близост, за друг – напрежение около празничната маса, за трети – спомен за баба, която ги е готвила с любов.

• Питката – колективно е архетип на слънцето и живота, както и на цялост . Лично – за някого тя е свързана с момент на радост (намирането на паричката на Бъдни вечер), а за друг – с носталгия или липса.

• Бобът – колективно е символ на простота и устойчивост. Лично – за едни той е вкус на детството, за други – спомен за недоимък.

Така символът е едновременно общ език на културата и личен език на паметта. Именно в тази среща храната придобива своята душа.

Ритуалната храна

Особено силни са символите по време на празници:

• Бъдни вечер – постната трапеза с нечетен брой ястия, питката с паричка, сармите и сушените плодове – пожелания за здраве и берекет.

• Великден – козунакът за възраждането, яйцата за живота, агнето за обновлението.

• Гергьовден или Илинден – курбанът, споделен за здраве.

• Задушница – житото за душите на починалите, връзка между поколенията.

Тези ритуали носят колективни архетипни послания, но винаги събуждат и лични спомени.

Историите около храната

Храната не е само засищане на физическото ни тяло – тя отключва спонтанността и стимулира изразяването. Когато вкусовете и ароматите докоснат сетивата ни, защитите падат и думите потичат по-леко. Неслучайно най-важните семейни и приятелски истории често се разказват именно на масата. Разговорите около храната са естествен ритуал на свързване. Докато споделяме залък, ние споделяме и преживяванията си. Вкусовете връщат спомени, а спомените се превръщат в истории, които съхраняват идентичността ни. Това е и начинът, по който знанието и мъдростта на рода се предават – през историите, които оживяват около храната.

Когато храната ни връща у дома

В нашето време много хора търсят духовност – в книги, практики, курсове, пътувания. Често този стремеж е искрен, но нерядко остава „в облаците“. Духът се издига нагоре, но ако няма здрава връзка със земята и корените, остава незаземен, крехък, лесно губещ посока.

Корените като почва на духа

Корените са като подземната част на дървото – невидими, но жизненоважни. Те ни свързват с рода, семейството, културата, земята. Колкото по-дълбоки и здрави са те, толкова по-свободно клоните се разтварят към небето. Без корени дървото изсъхва. Без връзка с корените и духовността ни става повърхностна и нестабилна, точно както е дървото без корен. Понякога корените са ранени. Родови травми – войни, бедност, емиграция, насилие – могат да прекъснат връзката ни с произхода. Неразказаните истории, срамът или отричането на родовата памет оставят празнина. Тогава принадлежността се преживява като тежест или дори като заплаха. Човек се дистанцира от родителите и рода си, но с това губи и усещането за опора. Симптомите често се виждат в идентичността („не знам кой съм“), в отношенията (страх от близост или бягство) и дори в тялото (трудност да се чувстваш „у дома“ в самия себе си).

Духовност и заземяване

Истинската духовност не е бягство от земята, а среща между небето и почвата. Тя включва тялото, връзката с природата, ритъма на сезоните, уважението към предците. В много традиции именно предците са посредници между света на хората и света на духа.

Според юнгианската психология архетипът на рода и колективното несъзнавано са нашата вътрешна почва.

Как можем да възстановим връзката с корените си?

Един от най-преки пътища е през ритуалите на празничните и делничните трапези. Когато замесваме питка за делнична вечеря или за Бъдни вечер, боядисваме яйца за Великден или приготвяме курбан за Гергьовден, ние не просто готвим – съживяваме нишка, която ни свързва едновременно с предците и с общността. Сезонните храни също носят своята мъдрост: бобът и туршиите през зимата, свежият таратор и шопската салата през лятото, тиквеникът през есента – всяко ястие връща ритъма на природата в тялото и душата ни. Съхранените лични семейни рецепти са друг начин да възстановим паметта – когато направим баница „както я правеше мама“ или супа „както я готвеше баба“, вкусът носи нещо повече от хранителна стойност: връща чувство за принадлежност. А разказването на истории около масата – делнични и почивни дни, за празници, сватби и курбани – вплита думите във вкусовете и предава нататък кода на рода. Дори в ежедневното готвене можем да открием творчески ритуали – в благословията, изричана при замесването на хляба, в песен или молитва при събиране около масата. Така храната се превръща не просто в ястие, а в мост между видимото и невидимото, между настоящето и миналото, между нас и корените ни.

Храната като духовен и терапевтичен път

Храната е един от най-силните символи на принадлежността. Мирисът на баница или вкусът на гозбата от детството ни връщат мигновено у дома, дори ако домът вече не съществува в реалността. Готвенето може да бъде начин за интеграция – да излекуваш травмата, като я превърнеш в ново преживяване.

В кулинарната арт терапия храната се превръща в език на душата. Готвенето е медитация, ритуал и творчество едновременно. То може да заздрави прекъснатите корени и да даде нови – символични, но реално преживени.

Балансът между корени и дух

Прекаленото вкореняване носи опасност от втвърдяване и застой. Прекаленото витаене в духа води до разпиляване и липса на посока. Истинската цялостност е в баланса – колкото по-дълбоки са корените, толкова по-високо може да израсне духът. Връзката с корените не е носталгия или връщане назад, а живо усещане за принадлежност, което дава сила в настоящето. Когато корените са здрави, духът може да израсте нагоре, да се движи, да твори. А храната – най-човешкият и близък до нас символ – е един от най-красивите начини да възстановим тази връзка.

Именно това ще изследваме в курса по кулинарна арт терапия „Душата на българската кухня“. Няма просто да готвим – ще преживяваме храната с телата, сърцата и душите си. Ще изследваме символите, ще се обръщаме към личните си истории и ще откриваме смисъл и мъдрост в ритуалите, ароматите и посланията, които българската кухня носи от векове. Ще приготвим заедно няколко ястия във възможно най-вкусната им форма, всяко със своята символика. В защитена и вдъхновяваща среда ще търсим не просто вкусът на българската кухня, а кодът на българската душевност и идентичност, предаден през нея.

Ако тази тема докосва и теб, заповядай да споделим трапеза, истории и символи заедно. Местата са ограничени, за да запазим близостта и автентичността на преживяването, но курсът се провежда периодично през няколко месеца. За повече информация и записване можеш да ни пишеш.