Имало едно време едно малко селце Ланскенет във вътрешността на Франция, чиито местни жители вярвали в „спокойствието“ и били много религиозни.
Ненадейно в града се появила облечена в червено тайнствена екзотична жена на име Виан Рошé (в ролята е очарователната Жулиет Бинош) и малката й дъщеря Анук. Те искали да наемат изоставената сладкарница и апартамента над нея. Виан и дъщеря й Анук приличали на странстващи номади, местещи дома си от едно място на друго – Андалусия, Виена, Атина, Павия. Собственичката на изоставената сладкарница Арманд Войзин (в ролята Джуди Денч) проявила недоверие, но в крайна сметка се съгласила и отдала сладкарницата на тайнствената жена, при условие, че ще се грижи добре за така или иначе занемареното място.
Новата наемателка Виан с усърдие излъскала всичко – от пода до приборите и превърнала мястото във вълшебна работилница за шоколадови лакомства наречено "Мая". Виан била изморена от чергарския живот и имала желание да се установи на място, в което ще бъде приета и ценена като част от общността. Очаквала местните жители с охота да посещават сладкарницата и с удоволствие да си хапват и да общуват. Магазинчето на Виан започнало да се превръща в място, на което човек може да сподели съкровените си тайни и оплакванията си, да провери мечтите и копнежите си. Но макар първоначално да се отдавали на плътското удоволствие и самоугаждането, те не повтаряли. Оказало се, че шоколадовият бутик се намирал точно срещу църквата и отец Рейнауд го заклеймил като сериозна опасност за неговото паство. Обявил официална война под претекст, че стоките, предлагани от неговата стопанка са върховен грях. Жителите на Ланскенет, дори и да имали голямо желание, слушали напътствията на пастора и практикували въздържание, подминавайки със затворени очи „долните шоколадови страсти“.
Сюжетът на филма поставя темата за потиснатите инстинкти. Дали човек наистина може да преодолее своите страсти само чрез възприемане на някакъв външен морал, било то религиозен или не. Може ли светостта на Църквата да се сравни със страстите на шоколадовия еклер, докато устата се изпълва със слюнка в очакване? Плановете на Виан за Великденски фестивал на шоколада биват осуетени заради разделението на общността и забраната на „сладкото изкушение“ от Църквата. Виан застрашавала с прокарване на идеи за нова религия. Магазинът й бил изрисуван с декори от културата на маите. На всеки влязъл в магазина тя предлагала да върти чиния и да види в нея мечтите си. За местните тя изглеждала като циганка-гадателка, пренесла се от мистичен свят, която иска да внесе разкол и това изглеждало застрашаващо.
В централната част на сюжета се появява и герой помощник Ру (Roux в превод то френски „червен“). В ролята е омагьосващия с чар и актьорско майсторство Джони Деп – странстващ капитан на пиратски речен кораб, наричащ себе си и екипажа си „речни плъхове“, заради това че e приеман за утайката на обществото, с ужасни болести и криминални импулси. Той не само че поправя счупената от взлом врата на шоколатерията, но й помага на Виан да осъзнае ролята си на „изгнаник“, в която я е вкарало обществото.
"Шоколад" е роман, в който шоколадът придобива смисъл на символ – на всички онези изкушения, които вярваме че са забранени, защото са нередни, но които носят наслада на сетивата и дават усещане за мир, блаженство, сигурност, приемане, усещане че сме си у дома. Шоколадът и неговата мекота и сладост са контрапункт на горчивина, която не ни позволява да изпитаме удовлетворение, наслада и релаксация от живота си. Затова „нещо сладко“ може да ни помогне да изолираме проблема, за да спрем горчивината да нахлува в целия ни живот, ограничавайки личната ни свобода и реализация. От друга страна, страстите е необходимо да бъдат изразени, за да бъдат преодолени. И тук ще цитирам К.Г.Юнг, който казва:
Човек, който не е преминал през Ада на своите страсти, никога не ги е превъзмогнал напълно. Тогава те обитават “ съседната къща”и без той да подозира, може да избухне пожар и да се прехвърли към неговият собствен дом. Когато човек се отказва, изоставя и забравя твърде много неща, винаги има опасност нещата, които е пренебрегнал , да се завърнат с още по-голяма сила.
Ако разглеждаме филмовите мотиви като символични, "отхвърлянето на предложение за шоколад" е като да не си позволяваме да имаме това, което искаме от живота. Шоколадът е като послание за сладостта от живота, страстите на сетивата, която си позволяваме или пък не си позволяваме в името на божественото и съвършенството. И в единия или в другия случай, става дума за крайности, за колективна съзнателна нагласа отразяваща групови ценности, и под която стоят несъзнавани страхове, травми и като цяло момент от човешката еволюция.
За моя радост сценарият на „Шоколад“ е със щастлив край. Цялата общност се притича на помощ на Виан и й помага да подготви лакомства за Великденския панаир. А „праведният“ свещеник Райнауд, воден от идеята за мъст и опустошаване, влиза с взлом във магазинчето на Виан и започва да руши шоколадените фигурки. Но още при първия контакт на сетивата с изкушението, бива сразен и буквално си устройва пир на витрината на шоколатерията. Заспива там умиротворен, сгушен сред останките от пиршество на потисканите до този момент инстинкти и емоции, с което се слага край на войната.
Виан е приета от свещеника и общността, най-накрая усещайки, че това е място, което може да нарече свой дом и в което да пусне дълбоки корени.
Сюжетът на романа „Шоколад“ и неговата филмовата екранизация с Жулиет Бинош и Джони Деп е богат, умен и игрив, като литературен празник за всички сетива. А посланието в църковната проповед на младият отец Анри в края на филма си заслужава дълбоко замисляне: „Не съм сигурен каква трябва да бъде темата на днешната ми проповед. Искам ли да говоря за чудото на божествената трансформация на нашия Бог? Не, по-скоро не. Не искам да говоря и за Неговата божественост. Предпочитам да говоря за Неговата човечност. Имам предвид дали знаете как Той е живял живота си тук на Земята. Неговата *доброта*, Неговата *толерантност*. Ето какво мисля аз. Мисля, че не можем да живеем измервайки добротата си с това, което не правим. Чрез това, от което се отричаме, на което се съпротивляваме и кого изключваме. Мисля, че трябва да измерваме добротата с това, което *прегръщаме*, което създаваме и кого включваме в него.
И тук ще завърша с цитат на една от любимите ми юнгиански психоаналитици Моника Лучи (Monica Luci) от една от лекциите й пред Юнг Общество на 25-26.11.2023:
„Домът има връзка със сетивните усещания, с дуюлността на преживяванията - материално и нематериално. Това е едно свещено място, което ни дава корени и ред. Хайдегер описва дома като хората и местата, които ни носят мир. Усещането за дом е нещо което удържа противоположностите; нещо което ни служи като основа; което се отнася към нашите отношения с хората и местата. Домът е свързан с нашата идентичност и групова принадлежност. Нашите връзка с местата и хората са двупосочен път между вътрешните и външните светове. У дома човек е най-широко отворен към заобикалящата го среда. Няма лимит къде трябва да стане това. Домът може да е прякор, стихотворение или физическо място, може да е дори лаптопа и да се разширява до място отвън пределите на физическия дом. Преживяването на това да си У ДОМА е съответствието между това кой смяташ че си и какво практикуваш. Домът определя нашите граници. След тялото домът е най-мощното разширение на психиката. В момента, в който ограничим кое е дом, веднага ограничаваме и кое не е наше. Тук идва и въпроса за границите и създаването на идентичност. Изграждайки своя идентичност, ние си задаваме въпроса "Кой съм аз пред тях?" Идентичността е светлосянка. Закрилящ ни обект, в който влагаме значение и смисъл. Домът може да е и място, на което човек може да развива себе си. Професията и хобито може да са свързани с усещането за дом - нещо, което те кара да се развиваш и да имаш хубаво усещане за себе си.
Продължавам цитата:
Вътрешната бездомност е неспособността да си у дома в света, отчужденост и загуба на доверие в човечеството, Бога и живота. Можем да бъдем дом за другия или да откажем и да затворим вратите. Или да бъдем жертва или да наложим своята различност върху другите. За да се чувстваме у дома, имаме нужда от другия, за да се чувстваме завършени. Ако можем да сме Дом за другия, да удържим напрежението и да интегрираме другостта, за да може себето да пусне корени някъде.“
Още много има какво да кажа за този филм, но ще го оставя за по-нататък, поднесено с някое шоколадово изкушение.
Ако решите да прочетете книгата или да изгледате филмовата екранизация на този кулинарен шедьовър, желая приятно изживяване и личен смисъл! 🧑🍳