Пуер Етернус - живот сред звездите

Лисицата дълго гледа Малкия принц. — Моля те — опитоми ме! — каза тя. — Много искам — отвърна Малкият принц. — Но нямам много време. Антоан дьо Сент Екзюпери, „Малкият принц“, цитиран от Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за Пуер Етернус“, с. 98

В поканата на лисицата разпознаваме цената на осъществения потенциал: да предоставиш време и грижа на една възможност, без да знаеш дали друга би била по-добра. Неизбраните възможности запазват обещанието на съвършеното, докато избраната постепенно разкрива ограниченията си.

Настоящата статия изследва проблематична идентификация с архетипа на пуер етернус на базата на съпоставка на редица юнгиански и психоаналитични източници. Изхождам от аналитичната интерпретация на „Малкият принц“ от Мари-Луиз фон Франц, предлагайки хипотезата, че при определени конфигурации неосъществените възможности придобиват защитна стойност: съхраняването на фантазията за тяхното осъществяване предпазва от ограниченията, разочарованието и уязвимостта на осъществяването. Разграничавам няколко възможни динамики на дистанциране: страх от загуба на останалите възможни животи, съхраняване на копнежа по недостижимото, защита на идеализирания образ на себе си и избягване на емоционалната зависимост. Разграничавам творческото и духовното значение на архетипа от проблематичната идентификация с него и пуер етернус от патологичния нарцисизъм. Терапевтичните следствия включват изследване на оттеглянето в отношенията, способност за самонаблюдение и понасяне на несъвършенството. Разбирам осъществяването като устойчиво участие в избрания живот при запазване на творческата жизненост. Съпоставката има интерпретативен статут; причинните и терапевтичните хипотези изискват емпирична проверка.

Ключови думи: пуер етернус; провизорен живот; идентичност; нарцистична динамика; емоционална дистанция; творчески потенциал.

1. Малкият принц като образ на пуер етернус в прочита на фон Франц

В „Проблемът за пуер етернус“ Мари-Луиз фон Франц разглежда „Малкият принц“ като литературен материал, чрез който изследва отношенията между творческата жизненост, детската зависимост и трудността на съзряването. Прочитът ѝ обхваща както фигурата на Малкия принц, така и разказвача и биографични обстоятелства около Сент Екзюпери. В прочита си запазвам тези различия, като отнасям отделните наблюдения към съответната фигура.

Централният въпрос е как творческата свързаност с детството може да се пренесе в живота на възрастния. Отхвърлянето на празните социални роли има своята основателност, но възниква затруднение, когато зрелостта като цяло се преживява като загуба на истинския живот. Фон Франц формулира проблема така: „Как човек може да порасне, без да изгуби чувството за цялост, творческата способност и усещането, че е истински жив, които е имал в младостта?“ (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 24; лекция 1). Следователно съзряването предполага намиране на форма, в която въображението и творческият импулс могат да участват в конкретното съществуване.

Тази задача се усложнява от двойствеността на детския архетип. „Детето винаги е и зад нас, и пред нас“, пише фон Франц. То може да обозначава зависимост и избягване на отговорността, но също и спонтанност, обновление и бъдещо развитие. Авторката изрично признава трудността да се отделят тези значения в образа на Малкия принц: творческият потенциал и регресивното привличане са тясно преплетени (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 38–39; лекция 2). Тази двойственост позволява да се разграничат жизненото присъствие на архетипа и проблематичното оставане в детска позиция.

Паралелът с пуер етернус се проявява и в начина на участие. При сцената с рисуването на овцата фон Франц насочва вниманието към нетърпението на разказвача: след няколко опита той прекратява задачата, като рисува кутия. За авторката това илюстрира оттеглянето в момента, когато заниманието изисква усилие и задълбочаване. Такова оттегляне може да настъпи както спрямо външна задача, така и спрямо работа с несъзнаваното. Решаваща е способността човек да остане с избраното и да го развие, вместо трудността да предизвика незабавна смяна на посоката (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 34; лекция 1).

Срещите с обитателите на планетите разкриват друго препятствие: наличните образци на зрелостта могат да изглеждат безжизнени. Царят, суетният човек, пияницата и бизнесменът представят различни възможности за погрешно порастване, организирани около власт, признание, опиянение или притежание. В прочита на фон Франц тези фигури са своеобразни псевдоформи на съществуване като възрастен. Те поставят задачата за намиране на собствен начин на живот, съобразен с конкретната телесна и емоционална действителност на човека (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 82–84; лекция 4).

Отношението към розата пренася въпроса за съзряването в областта на обвързването. Фон Франц описва взаимна гордост, незрялост и недостатъчна способност за възстановяване на връзката след нараняване. Временното затруднение води до раздяла, защото двамата още не умеят да го преодолеят. Розата има и символно значение като образ на анимата; затова интерпретацията не се изчерпва с характеристика на реална партньорка (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 73–74; лекция 3).

Сцената с градината от рози поставя въпроса за уникалността на избраната връзка. Наличието на множество подобни рози разколебава увереността на принца в особената стойност на неговата роза. Фон Франц свързва това с функцията чувство — юнгианската функция на оценяване, чрез която нещо придобива лична значимост. Уникалността на отношението произтича от неговата стойност за конкретния човек и от верността към тази стойност (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 94–95; лекция 4).

Особено място в този прочит заема срещата с лисицата. Принцът разпознава отговорността си към розата, но според фон Франц не осмисля достатъчно новото си обвързване с лисицата на Земята. Урокът, който би могъл да го свърже със земния живот, усилва желанието му да се върне към астероида. Авторката вижда тук избегнат конфликт: принцът вече има значима връзка и „там“, и „тук“. Съзряването би изисквало да понесе едновременното им значение и напрежението между тях. „Самият живот е конфликт, защото винаги означава сблъсък на две тенденции“ (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 100–101; лекция 4). На символно равнище това е напрежението между задълженията към вътрешния свят и отношенията в човешката действителност.

Финалната раздяла също запазва тази двойственост. Завръщането на разказвача към хората може да се прочете като възстановяване на участието му в живота след среща със Себе. Същевременно фон Франц обсъжда опасността човек да остане в очакване на повторение на необикновеното преживяване. В нейния прочит задържането на преживяването в неизменна форма препятства последващото развитие: обновлението изисква нови форми и връщане към следващата конкретна задача (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 114–115; лекция 5). Свързването на литературния финал със съдбата на Сент Екзюпери остава интерпретация на авторката.

В заключителното обсъждане фон Франц откроява предварителното оттегляне поради очакваното страдание: човек предвижда разочарованието и организира изхода си, преди да се е отдал на преживяването. Развитието предполага способност да се участва пълноценно при съзнание за възможната болка и загуба (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 123; лекция 5). Свързвам този прочит с прехода от потенциал към осъществяване: изборът придобива жизнена реалност чрез задълбочаване, лична значимост и понасяне на противоречията. Свързването на тези наблюдения със страха от пропуснатите възможности е моя сравнителна хипотеза. Литературният анализ сам по себе си не установява нарцистична патология.

2. От потенциала към осъществения живот

Епиграфът от романа на Кундера "Непосилната лекота на битието" задава литературната перспектива на заглавието: тежестта на живота го приближава към земята. Използвам този образ, за да поставя въпроса за конкретното съществуване; научната аргументация развивам чрез съпоставката на психологическите източници. От друга страна, прочитът на „Малкият принц“ поставя въпроса как човек може да даде конкретна форма на живота си и да понесе противоречията, които обвързването поражда. Изхождам от този въпрос, за да изследвам прехода от възможния към осъществения живот при пуер етернус — вечния младеж.

В описанието на фон Франц човекът, идентифициран с архетипа на пуер етернус, остава продължително в психологическа позиция, характерна за юношеството. Конкретната работа, връзка или житейска ситуация се преживява като временна: истинският живот предстои, а настоящето още не отговаря на очакванията. Авторката назовава тази нагласа „провизорен живот“, позовавайки се на Х. Г. Байнес, и я свързва със страх от обвързване и приемане на собственото конкретно човешко съществуване (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, първа лекция, с. 12–13).

В началото на едноименното си есе Байнес изрично посочва, че заема обозначението „провизорен живот“ (provisional lifе) от Юнг. Това свидетелство установява атрибуцията; първата употреба в трудовете на Юнг остава непроверена (Х. Г. Байнес, „Провизорният живот“, в „Аналитичната психология и английският ум и други статии“, с. 61). Предлагам хипотезата, че трудността да се осъществи конкретен живот може да бъде свързана с трудност да се понесе загубата на останалите възможни животи и на идеализираните представи за себе си. Изборът позволява развитие на определени способности и отношения, но прави видими и техните ограничения. Бързият отказ след разочарование може да възстановява обещанието на още неизпитаното. Работата и интимните отношения са области, в които тази динамика става достъпна за изследване.

Съпоставям юнгианските и психоаналитичните интерпретации, за да проследя отношението между творческия потенциал, идентичността, самооценката и защитите. Основните ми въпроси са как се различават творческото проявление и проблематичната идентификация с архетипа; кога дистанцията придобива защитна функция; и как човек понася ограниченията на осъществяването, запазвайки способността си за обновление. Постоянството има значение в контекста на тези процеси и на психичната функция, която изпълнява. Не го приемам като самодостатъчна рецепта за психична промяна.

3. Източници, метод и понятийни разграничения

3.1. Подход и подбор на източниците

Работя с корпус от 13 различни източника: юнгиански трудове, психоаналитични разработки за личностовата организация и нарцистичната патология, клинични описания и литературни интерпретации. Допълнително използвам есето на Байнес за атрибуцията на „провизорен живот“. Подборът е тематичен; не претендирам за изчерпателно покритие на литературата или за систематична оценка на ефективността на лечение.

Оценявам всеки източник спрямо основния въпрос. При сборниците подбирам релевантните есета и отчитам различния им доказателствен статут. Повторно публикуваните разработки не приемам за независими потвърждения. Разграничавам авторските позиции от собствените си сравнителни хипотези.

Организирам съпоставката около преживяването на идентичността, поддържането на самооценката, отношението към ограниченията и загубата, защитните процеси, работата, междуличностното обвързване и възможностите за психична промяна. Сходното поведение може да получи различно обяснение в отделните модели; сходството на описанията само по себе си не установява общ психичен механизъм.

3.2. Архетипен образ и проблемна идентификация

С „пуер етернус“ обозначавам архетипния образ на вечния младеж, а с „проблемна идентификация с пуер етернус“ — начина на отношение към този образ, при който провизорната нагласа и избягването на ограниченията организират живота на човека. Това работно разграничение запазва възможността архетипът да носи творческо и обновително значение. То се опира на Хилмановото различаване между архетипния фон и невротичните проявления, както и на разграничението на фон Франц между инфантилния и насочения към бъдещето аспект на детския образ (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 23–24; Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, втора лекция, с. 38–39).

С „провизорен живот“ обозначавам нагласата, при която настоящите ангажименти се преживяват като условни заместители на очаквания истински живот. С „транзиторност“ обозначавам устойчивото оставане в такава преходност. Това е аналитична употреба на понятието, а не отделна диагностична категория. От нея не следва, че всяко колебание или промяна на професионална и лична посока е патологично (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, първа лекция, с. 13).

3.3. Идентичност, характер и личностова организация

Разглеждам идентичността както през субективното чувство за устойчивост на собственото съществуване, така и през психоаналитичния въпрос за интеграцията на представите за себе си и другите. Сатиновър акцентира върху чувството, че човек е същият от един момент до следващия. МакУилямс разглежда интеграцията на идентичността наред със защитите и проверката на реалността при разграничаването на равнищата на личностова организация. Тези подходи могат да бъдат съпоставени, но използваните понятия не се приемат предварително за равнозначни (Джефри Сатиновър, „Пуер етернус: нарцистичното отношение към Себето“, с. 76; Нанси МакУилямс, „Психоаналитична диагностика“, глава 3, с. 70).

Характеровият тип се разграничава от равнището на личностова организация. В модела на МакУилямс това са две пресичащи се измерения: типологичното описва характерните начини на функциониране, а развитието на личностовата организация се разглежда по континуум между невротично, гранично и психотично равнище. Следователно наличието на нарцистични характеристики не определя само по себе си равнището на организация; още по-малко това може да бъде изведено единствено от трудността с обвързването (Нанси МакУилямс, „Психоаналитична диагностика“, глава 4, с. 105–106).

Патологичният нарцисизъм също се разграничава от нарцистичното личностово разстройство. Даймънд, Йоманс, Стърн и Кернберг използват първото понятие за по-широк диапазон от състояния, който включва второто, но не се изчерпва с него. С „нарцистична динамика“ обозначавам процеси, свързани с поддържането и защитата на самооценката; употребата на понятието не означава поставяне на диагноза (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 3).

3.4. Граници на сравнението

С „Себе“ обозначавам юнгианското понятие за психична цялост, включваща съзнаваното и несъзнаваното. Използвам „селф в психологията на селфа“ за понятието в тази теоретична традиция. Запазвам „патологичен грандиозен Аз“ за структурното понятие в модела на Кернберг и съавторите, основан на теорията на обектните отношения. Тези понятия се разграничават и от „представа за себе си“, „чувство за себе си“ и „самооценка“. Разграничавам и архетипната интерпретация, структурната формулировка и описанието на поведение като различни равнища на анализ.

Използвам публикуваните клинични случаи и литературните интерпретации, за да проследя авторската аргументация и възможните процеси. Отчитам различния им доказателствен статут: сами по себе си те не установяват универсален механизъм или лечебна ефективност. Разграничавам собствените си сравнителни изводи от твърденията на авторите. Преките цитати са отделени от парафразите. Разликите между електронната и печатната пагинация са описани в редакторските бележки.

4. Юнгиански перспективи към пуер етернус

4.1. Архетипният образ и проблематичната идентификация

Пуер етернус — вечният младеж — може да носи вдъхновение, спонтанност и стремеж към обновление. Фон Франц описва близостта до несъзнаваното и способността да се поставят същностни въпроси наред със затрудненията в приспособяването. Следователно положителните качества и проблематичните проявления могат да съществуват едновременно (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 12–14). Хилман настоява да бъде различаван архетипният фон от невротичните проявления, които могат да го прикриват. Пуер носи духовно измерение и стремеж отвъд установеното; този смисъл не се изчерпва с незрялостта на конкретната личност. Същевременно той описва трудността на пуер да понесе времето, повторението и последователната работа (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 23–24).

4.2. Майчиният комплекс и границите на единното обяснение

Фон Франц поставя майчиния комплекс в центъра на своето изложение. При описания от нея донжуанов модел конкретната жена се преживява през очакването за съвършен обект; срещата с нейната човешка определеност води до разочарование и подновяване на търсенето (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 12–13). Хилман оспорва свеждането на цялата феноменология на пуер до майчиния архетип. В „Потос“ той разглежда скитането и копнежа през духовното търсене и Ерос, като оставя отворен въпроса за техния смисъл. Това е съществено теоретично разминаване, което не може да бъде заличено чрез обща формулировка за незрялост (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 97–98).

Сатиновър също поставя под въпрос достатъчността на обясненията само чрез майчиния или бащиния комплекс. Той разглежда пуер и пуела като проявления при мъже и жени и насочва вниманието към организацията на идентичността. Това е негова теоретична хипотеза, а не установен универсален произход на конфигурацията (Джефри Сатиновър, „Нарцистичната основа на личностовата структура пуер и пуела“, с. 3–4).

4.3. Провизорният живот и страхът от конкретност

Страхът от конкретност при фон Франц се отнася до обвързването с определено място и време и приемането на единственото собствено човешко съществуване. Възраженията към работата, партньора и обстоятелствата могат да поддържат вътрешен отказ от настоящата ситуация: тя никога не е достатъчно подходяща за пълно участие (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 13). Авторката описва и „фалшив индивидуализъм“: собствената изключителност се използва като основание да не бъдат приемани общите изисквания. Образът на неразпознатия гений може да съществува заедно с чувство за малоценност и привидно превъзходство. Запазвам понятието като превод на false individualism (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 13). Свързвам тази позиция с условността на избора: възможността за оттегляне остава отворена, когато ограниченията станат осезаеми. Предположението ми е, че подобна уговорка може да съхранява идеализирани възможни идентичности.

4.4. Вечността срещу биографичното време

Разглеждам провизорния живот и като особено отношение към времето, наред с отказа от конкретно място, работа или отношение. В есето си „За Бдение над Финеган“ Томас Коуън разглежда Finnegans Wake като архетипно организиран свят на цикличност, повторение и възраждане, в който краят преминава в начало, а случилото се принадлежи към ритъм, който се повтаря. Той определя произведението и като мащабно упражнение по индивидуация (Томас Коуън, „За Бдение над Финеган“, в „Статии за пуер“, с. 224–237).

Свързвам този прочит с пуер етернус чрез собствена интерпретация, която разграничавам от тезата на Коуън. Архетипното време допуска възобновяване: винаги може да има ново начало, нова възможност, друг живот. Биографичното време обаче е необратимо. Всеки действителен избор не само осъществява една възможност, но оставя други неосъществени; всяко обвързване във времето съдържа загуба. От тази перспектива провизорният живот може да бъде разбран и като опит да се отложи необратимостта на собствената биография.

Провизорният живот се разгръща между „още не“ и „някой ден“, сякаш така може да бъде избегнато необратимото „вече не“. В този смисъл вечната младост е не само образ на възможността, но и проблем на отношението към времето, загубата, стареенето и смъртността.

4.5. Върхове и долини: духът и слизането към душата

В „Върхове и долини“ Хилман развива пространствена образност, която е особено значима за разбирането на пуер. Върхът принадлежи към традиционната символика на духа: височина, възвисяване, интензивност, абсолютност и близост до божественото. Хилман свързва с тази архетипна линия и модерния език на „върховото преживяване“. Срещу върха той поставя долината — не като по-низша област, а като място на душата, психичната реалност и онова човешко преживяване, което не може да бъде преодоляно чрез простото издигане над него (Джеймс Хилман, „Върхове и долини“, в „Статии за пуер“, с. 54–76).

Позовавайки се на Кийтс и неговия образ на света като „долина на сътворяването на душата“ (vale of Soul-making)— Хилман насочва вниманието към необходимостта духовният стремеж да премине през психичната конкретност. От гледна точка на душата човек не може просто да напусне долината на психичната реалност; дори преживяванията на чиста светлина, празнота или духовно сливане достигат до нас чрез образите и фантазиите на психиката.

Чрез тази опозиция уточнявам метафората за „живота сред звездите“. Проблемът на пуер не е стремежът към височина сам по себе си. Трудността възниква, когато височината се превърне в начин да не се слезе към ограничението, афекта, повторението и конкретната биография. Проблемът не е, че пуер гледа към звездите, а че не може да слезе оттам. Животът може да бъде сънуван на върха, но душата се създава в долината. С тази формулировка обобщавам собствената си интерпретация; тя не е цитат от Хилман.

4.6. Дистанцията между фантазията и действителното участие

В „Артемида и пуер“ Том Мур използва образа на Актеон, за да изследва отношението между наблюдението, фантазията и срещата с действителността. В неговия прочит дистанцията позволява на външния свят да подхранва въображението, без непременно да възниква задълбочен контакт (Том Мур, „Артемида и пуер“, в „Статии за пуер“, с. 184–185).

Това допълва въпроса, поставен чрез лисицата при фон Франц. Осъзнаването на значението на една връзка и действителното участие в нея са различни процеси. Използвам Муровата митологична интерпретация, за да проследя това различие, без да я превръщам в универсална характеристика на пуер етернус. Релационните ѝ следствия развивам в раздел 6.2.

4.7. Потос: копнежът по недостижимото

Хилман разширява обяснението на дистанцията чрез потос — духовното измерение на любовта и копнеж по далечното и недостижимото. Този прочит въвежда самостоятелен смисъл на копнежа, който не се изчерпва с незрялостта или майчиния комплекс (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 98).

За съпоставката е съществено как този копнеж се отнася към възможността за взаимност. Разграничението между потос, непосредственото желание и отговорената любов развивам в раздел 6.3.

4.8. Новото начало и героичната фантазия

В „Бележки за опортюнизма“ Хилман изследва отношението на пуер към възможността и подходящия момент. Опортюнизмът има този специфичен смисъл и не означава просто користно приспособяване. Новата идея може да завладее човека и да го подтикне да напусне настоящата си позиция. Едно прозрение поражда следващо, а новите начинания могат да надхвърлят наличните ресурси (Джеймс Хилман, „Бележки за опортюнизма“, в „Статии за пуер“, с. 154–155).

В „Американски Икар“ Хенри Мъри представя конкретен изследван участник, при когото отдръпването от действителни начинания съществува заедно с богата героична фантазия. Контрастът между външното участие и въображаемото величие поставя въпроса как фантазията се отнася към възможността за действие. Материалът е индивидуален и не установява обща закономерност (Хенри Мъри, „Американски Икар“, в „Статии за пуер“, с. 77–78).

4.9. Работата, повторението и ограниченията

Фон Франц подчертава, че човекът с пуер-проблем може да работи интензивно при ентусиазъм. Затруднението възниква при рутината и скуката, когато е необходимо усилие без непосредствено вдъхновение. Тя предупреждава и че нравоучителното настояване за работа може да предизвика прекъсване на анализа. По-късно разглежда възможността човек да работи до изтощение, за да избегне именно необходимата работа (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 15, 51–52).

Джефри Сатиновър също описва затруднения както при бездействие, така и при прекомерна работа. Следователно количеството дейност не е самодостатъчен критерий за преодоляване на проблема (Джефри Сатиновър, „Нарцистичната основа на личностовата структура пуер и пуела“, с. 3–4).

Хилман разглежда ранените крака на пуер като символ на трудността да се върви стъпка по стъпка в човешкия свят. Това е символна интерпретация, която не представлява обяснение на телесни заболявания (Джеймс Хилман, „Раните на пуер и белегът на Одисей“, в „Статии за пуер“, с. 102).

4.10. Осъществяването и запазването на творческото начало

Фон Франц описва срещата между Аз и Себе като болезнена и за двете страни. Потенциалната цялост получава частичен израз в действията и думите на конкретния човек, а Азът губи възможността да подрежда живота единствено според собствените си желания. Пасажът се отнася до индивидуацията; използвам го като основа за интерпретацията, че осъществяването съдържа и загуба на възможности (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 117–118).

Хилман разглежда пуер и сенекс като свързани полюси с положителни и отрицателни проявления. Тази постановка усложнява представата за съзряването като линейно заместване на младостта със зрелост. Предписването на обвързване може да потисне духовното измерение на пуер, когато пренебрегва смисъла на неговия стремеж отвъд установеното (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 13–14, 28–29).

Разликата между тези перспективи е продуктивна: частичното въплъщаване на потенциала поставя въпроса за ограничението, а отношението пуер–сенекс — за начина, по който вдъхновението и устойчивата форма могат да участват в развитието.

5. Идентичност, нарцистична динамика и отношение към Другия

5.1. От провизорния живот към чувството за идентичност

Джефри Сатиновър поставя в центъра на своята концепция недостатъчно устойчивото чувство за идентичност. Той го определя чрез преживяването, че човек остава същият от един момент до следващия. При описаната от него пуер-конфигурация представата за това кой е човекът и каква е неговата стойност се колебае значително. В юнгианския език на автора чувството за идентичност е съзнаван ефект от констелирането на Себето — от наличието на свързаност между различните части на психиката (Джефри Сатиновър, „Пуер етернус: нарцистичното отношение към Себето“, с. 76).

Тази постановка измества въпроса от видимата непоследователност към вътрешната непрекъснатост. Сатиновър изрично оспорва разбирането, че основният проблем е единствено неуспешното приспособяване към външната реалност. Според него то може да бъде вторична последица от затруднено отношение към вътрешния свят. Затова насочването само към външната адаптация рискува да остави основния проблем незасегнат (Джефри Сатиновър, „Пуер етернус: нарцистичното отношение към Себето“, с. 78).

От тази постановка извеждам интерпретацията, че „да станеш някой“ означава не само да избереш професия или обществена роля, а да преживяваш себе си като конкретен човек, който продължава да съществува и при разочарование, ограничение и промяна. Така развивам аргумента на Сатиновър, без да му приписвам тази формулировка.

5.2. Самооценката и зависимостта от външна валидация

Нанси МакУилямс описва нарцистичните личности чрез централното място на поддържането на самооценката посредством външна валидация. Тя разграничава обичайната човешка чувствителност към одобрение и критика от организацията на живота около тази потребност. Проблемът възниква, когато грижата за собствената стойност засенчва останалите психични и релационни потребности (Нанси МакУилямс, „Психоаналитична диагностика“, с. 179).

В изложението ѝ откритата грандиозност е само едно от възможните проявления. Нарцистичната динамика може да се изразява и чрез срамежливост, самокритичност и депресивно преживяване на несъответствието между действителния и идеалния образ на себе си. Външно различни нагласи могат да споделят страх от недостатъчност, слабост и малоценност (Нанси МакУилямс, „Психоаналитична диагностика“, с. 181).

Съпоставянето с пуер етернус следователно не трябва да се ограничава до демонстративното чувство за изключителност. Предполагам, че образът на бъдещия необикновен човек може да поддържа самооценката както при привидно самоуверения, така и при обезкуражения човек. Тази възможна функция на неосъщественото бъдеще не доказва сама по себе си наличието на нарцистично разстройство.

5.3. Идеализацията, обезценяването и цената на несъвършенството

МакУилямс отделя особено място на идеализацията и обезценяването като взаимосвързани защитни процеси. Оценяването на себе си и другите може да се подчинява на сравнителен престиж и превъзходство, които изместват преценката за действителните качества и ограничения (Нанси МакУилямс, „Психоаналитична диагностика“, с. 183).

Перфекционизмът задълбочава тази трудност. При несъответствие с непостижимия идеал човек може да се преживее като същностно дефектен, вместо като човешки несъвършен. Авторката описва и последователност от идеализиране на другия и последващо разрушаване на идеалния му образ при появата на недостатък (Нанси МакУилямс, „Психоаналитична диагностика“, с. 184). От тази съпоставка извеждам възможен механизъм на бързия отказ при срещата с реалността. Ако избраната възможност трябва да потвърди идеалния образ на себе си, неизбежната трудност може да бъде преживяна като заплаха за собствената стойност. Обезценяването на дейността или отношението тогава може да улесни оттеглянето и търсенето на нова, още непроверена възможност. Извеждам тази възможна последователност от съпоставката между провизорния живот при фон Франц и защитните процеси при МакУилямс. Авторките не я представят като общ модел на пуер етернус.

5.4. Патологичният грандиозен Аз и зависимостта

В модела на обектните отношения патологичният грандиозен Аз е структурен организатор на нарцистичната патология. Той не се изчерпва с откритото самохвалство, а включва специфична конфигурация от идеализирани представи за себе си и другите (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 3–4).

Ото Кернберг описва как отричането на зависимостта може да организира отношението към аналитика. Помощта се обезценява, игнорира или се приема като знание, което трябва да бъде усвоено, за да отпадне нуждата от другия. Пациентът може да говори в присъствието на терапевта, без да проявява любопитство към неговия принос; контролът върху стойността на аналитика предпазва от завистта и уязвимостта на нуждата (Ото Кернберг, „Обзор на лечението на тежката нарцистична патология“, с. 3–4).

В любовните отношения нуждата от друг човек също може да се преживява като загуба на собственото величие. Завистта и обезценяването тогава подкопават близостта. Това обяснение е различно от страха да бъдат загубени други възможни животи, въпреки че двете динамики могат да се съчетават (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 395).

5.5. Повърхностна устойчивост и зряла идеализация

Даймънд и съавторите описват хора с относително добро професионално функциониране и стабилна, но повърхностна любовна връзка. Възхищението може да има по-голяма тежест от любовта, а външната устойчивост да прикрива празнота и потребност от непрекъсната стимулация. Това показва, че продължителността на отношенията сама по себе си не установява емоционално задълбочаване (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 394).

Авторите разграничават зрялата идеализация, включваща уважение, благодарност и историята на споделената любов, от примитивната идеализация като защита срещу обезценяване. Следователно развитието на близостта не изисква премахване на всяка идеализация; съществено е дали тя допуска отделността и несъвършенството на другия (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 394–395).

Муровият прочит на хората като източници на фантазии позволява сравнение с тези описания, но остава на различно равнище на анализ. Архетипната интерпретация и структурният модел не стават еднакви чрез сходството на някои наблюдения (Том Мур, „Артемида и пуер“, в „Статии за пуер“, с. 184–185).

5.6. Себе, селф и граници на съпоставката

Шварц-Салант изрично посочва, че нарцистичната характерова патология не е тъждествена на пуер-проблема. Той намира близост в трудността да се понасят отрицателни емоции, застрашаващи крехкото чувство за идентичност, и поставя тази близост в своя модел на трансформация (Натан Шварц-Салант, „Нарцисизъм и трансформация на характера“, с. 21–22).

Авторът разграничава селфа в психологията на селфа на Кохут от юнгианското Себе. Представям позицията на Кохут чрез този прочит; непосредствен анализ на трудовете му би изисквал допълнителен източник (Натан Шварц-Салант, „Нарцисизъм и трансформация на характера“, с. 20–21).

Различните модели насочват вниманието към различни задачи: интеграция на идентичността, регулиране на самооценката, отношение към отрицателните емоции и функция на защитите. При съпоставката запазвам тези задачи отделими, за да не се изгуби специфичното съдържание на всяка теория.

6. Провизорен живот: потенциал, дистанция и трудности на обвързването

6.1. От възможното към конкретния живот

Да станеш някой предполага определени способности да бъдат развити, отношенията да придобият история и решенията да имат последствия. Част от възможностите се реализират, други се преобразуват, а някои остават неосъществени. Разглеждам психологическата цена на този процес през напрежението между възможните идентичности и конкретната идентичност.

Провизорният живот не се изчерпва с бездействие или отлагане на определено решение. Човек може да работи, да създава отношения и да започва разнообразни начинания, като същевременно преживява настоящето като временна подготовка за истинския си живот. При тази нагласа дейностите могат да продължават, без човек да се разпознава в тях като в собствен живот. Работата, отношенията и начинанията запазват статут на подготовка за нещо, което още предстои. В описанието на фон Франц ограничението във времето и пространството застрашава неопределеността на възможното (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 13–15).

Интерпретирам този конфликт чрез вече разгледаното частично осъществяване на потенциалната цялост в срещата между Аз и Себе. Това е мое развитие на символното описание на индивидуацията при фон Франц, чрез което мисля загубата, съпътстваща избора (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 117–118).

6.2. Участие без задълбочаване

Трудността не винаги се проявява като отказ от участие. В есето „Артемида и пуер“ Том Мур описва чрез образа на Актеон отношение, при което човек наблюдава живота от дистанция. Привлекателни остават неизпитаните идеи и възможностите, които още не са придобили определеност чрез знание, опит и дълбоко чувство. Външните събития поддържат фантазията, без непременно да водят до задълбочен контакт с действителността (Том Мур, „Артемида и пуер“, в „Статии за пуер“, с. 184–185).

Особено съществено е наблюдението му, че другите хора могат да бъдат интересни заради образите и темите, които пораждат във въображението, повече отколкото заради собствената си индивидуалност. В такава конфигурация човек може да има множество контакти, но да остава слабо засегнат от отделността, потребностите и действителния живот на другия (Том Мур, „Артемида и пуер“, в „Статии за пуер“, с. 185).

С „плъзгане по повърхността“ обозначавам участие, което непрекъснато поражда впечатления и фантазии, но трудно преминава в емоционално задълбочаване. Мур разглежда определена архетипна конфигурация; описанието му не бива да се превръща в универсална характеристика на всички проявления на пуер етернус.

6.3. Копнежът по недостижимото

Хилман различава потос — копнежа по далечното, недостижимото или неуловимото — от непосредственото желание към присъстващия обект и от взаимността на отговорената любов. Потос поддържа въображението и насочва желанието отвъд непосредственото притежание; в този смисъл може да участва в творчеството, духовното търсене и обновяването на отношенията (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 98).

Същевременно Хилман описва „невъзможната любов“, при която сближаването и взаимността се отказват, за да се съхрани трансцендентността на копнежа. Разпознавам възможно затруднение, когато дистанцията стане необходимо условие за желанието: другият остава привлекателен, докато е недостижим, а реалното сближаване разрушава образа, върху който се крепи влечението (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 98).

Копнежът по възможното сам по себе си не е патологичен. Разграничавам неговата творческа и духовна стойност от конфигурацията, при която недостижимостта става условие за запазване на желанието. Разграничавам и тази функция на дистанцията от страха да бъдат загубени други възможни животи. В единия случай се съхранява специфичното качество на копнежа; в другия — неопределеността на собственото бъдеще. Двете динамики могат да се преплитат.

6.4. Новата възможност и прекъсването на започнатото

Отвореността към новото начало, описана от Хилман, придобива различна функция според отношението си към започнатото. Предполагам, че тя поддържа провизорния живот, когато новата възможност има по-голяма психична стойност именно защото още не е изпитана от действителността. Трудностите, повторението и ограниченията тогава лесно се преживяват като доказателство за погрешен избор (Джеймс Хилман, „Бележки за опортюнизма“, в „Статии за пуер“, с. 154–155).

Тази хипотеза свързвам с наблюдението на фон Франц за отстъплението пред всекидневните изисквания, когато първоначалният ентусиазъм вече не поддържа усилието (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 15). Сцената с рисуването на овцата показва сходния въпрос на литературно равнище: какво се случва с участието в момента на затруднението? Решаваща е функцията на новото начало: разширява ли действителния живот, или позволява да бъде избегнат моментът, в който започнатото изисква задълбочаване?

6.5. Емоционалната зависимост като заплаха

Описаното от Даймънд и съавторите отричане на зависимостта въвежда друга възможна функция на дистанцията. Нуждата от партньора може да се преживява като намаляване на собственото величие и да поражда завист, малоценност и уязвимост. В тази конфигурация обезценяването защитава от нуждата, като същевременно подкопава любовта (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 395).

Авторите описват и последователност от бързо увлечение по силно идеализиран партньор, разочарование при срещата с неговата отделност и несъвършенство и търсене на нов идеален обект. Тази последователност допълва възможността за продължителна, но повърхностна връзка, разгледана в раздел 5.5: прекъсването и запазването на отношението могат да служат на сходна защита на самооценката (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 394–395).

Съпоставям тези описания с провизорния живот чрез въпроса какво точно се защитава. Дистанцията може да съхранява неограничените възможности, трансцендентността на копнежа или независимостта от другия, когато нуждата от него се преживява като унижение. Отговорът изисква изследване на конкретния случай.

6.6. Осъществяване и запазване на творческото начало

Предлагам като критерий за развитие възможността въображението да подхранва конкретния живот, а конкретният живот да преобразува въображението. Творческата, духовната или новаторската идея придобива развиваща функция, когато води до действия, отношения и опит, които могат да променят човека. Тя поддържа провизорната нагласа, когато постоянно обещава бъдещо осъществяване, а срещата с ограниченията води до поредно оттегляне.

Този критерий запазва напрежението между две задачи: понасянето на ограничеността на избрания живот и съхраняването на възможността за обновление. Първата не изчерпва втората. Въпросът на фон Франц за творческата жизненост и предупреждението на Хилман срещу предписването на обвързване насочват към различни страни на същото напрежение (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 24; Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 28–29).

В прочита на лисицата това напрежение придобива релационна форма: новата среща поражда отговорност и конфликт, които променят предишната представа за възможния живот. Осъществяването включва способност човек да допусне тази промяна, без разочарованието автоматично да обезсмисля избора.

7. Терапевтични следствия: от провизорен живот към устойчиво участие

7.1. Определяне на терапевтичната задача

Терапевтичната работа с проблематичните проявления на пуер етернус изисква разграничаване между архетипния образ, начина на организация на личността и конкретното затруднение. Творческата отвореност, копнежът и стремежът към обновление не са сами по себе си основания за лечение. Клинично значими са последствията: повтарящо се прекъсване на отношения и начинания, невъзможност за задълбочаване, нестабилно чувство за собствена стойност или оттегляне при среща с ограниченията на действителността.

Томас Кирш подчертава, че хората, които търсят аналитична помощ, невинаги съответстват на крайните литературни изображения на пуер етернус. В представения от него случай терапевтичната цел е ограничена и конкретна промяна, а не пълно премахване на целия архетипен модел (Томас Кирш, „Клиничен пример за идентификация с пуер етернус“, с. 163).

Поставям въпроса какво пречи на конкретния човек да участва устойчиво в собствения си живот. При един водещо може да бъде запазването на идеализирани възможности, при друг — срамът от несъвършенството, а при трети — страхът от зависимост. Подобното външно поведение не предполага еднаква терапевтична задача.

7.2. Провизорността в терапевтичната връзка

Провизорният начин на живот може да се възпроизведе и в отношението към терапията. Кирш отбелязва, че временността и условността на жизненото участие могат да характеризират и преноса. Според неговия клиничен опит прекалено ранните интерпретации понякога водят до напускане на терапията; той препоръчва по-предпазливо използване на интерпретацията и конфронтацията, съобразено с възможностите на пациента и терапевта (Томас Кирш, „Клиничен пример за идентификация с пуер етернус“, с. 162–163).

Това наблюдение поставя въпроса за момента и начина на интервенцията. Призивът човек да „порасне“ може да бъде преживян като обезценяване на онова, което му дава чувство за жизненост и смисъл. Същевременно постоянното потвърждаване на неговата изключителност може да поддържа идеализираната идентичност и да оставя затруднението неизследвано. Сатиновър предупреждава както за редуктивните интерпретации, така и за прекомерната амплификация, която може да усилва инфлацията (Джефри Сатиновър, „Пуер етернус: нарцистичното отношение към Себето“, с. 103–104).

Виждам задача на терапевтичната връзка в постепенното изследване на това какво се случва между първоначалното вдъхновение и импулса за оттегляне. Особено важни са моментите, в които различието, ограничението или разочарованието започват да означават, че връзката вече няма стойност.

7.3. От обяснение към преживяване

Познаването на собствените психологически модели не гарантира промяна в начина на участие. Човек може убедително да обяснява своята динамика и въпреки това да остава дистанциран от чувствата, които възникват в конкретната среща.

Кернберг описва интелектуализирано и контролирано асоцииране, при което изследването на неизвестното в собствения психичен живот се заменя с непрекъсната оценка на казаното. В неговия модел тези изкривявания могат да служат на отричането на зависимостта и на контрола върху аналитика. Това наблюдение се отнася до нарцистичната патология и не следва автоматично да се пренася върху всеки човек с пуер-проблем (Ото Кернберг, „Нарцистичните защити при изкривяването на свободното асоцииране и лежащите в основата им тревоги“, с. 625–627).

В изложението си за терапията, фокусирана върху преноса, Стърн, Даймънд и Йоманс препоръчват работа от по-достъпните за наблюдение проявления към по-дълбоките значения. Ранното преминаване към хипотези за несъзнавани мотиви или биографичен произход може да бъде интелектуализирано и да отдалечи пациента от непосредствения опит. Авторите насочват вниманието към словесните съобщения, невербалното поведение и контрапреноса като източници за разбиране на активната обектна връзка (Бари Стърн, Даяна Даймънд и Франк Йоманс, „Терапия, фокусирана върху преноса, при нарцистична личност“, с. 279–280).

Свързвам тази препоръка с изследването на конкретната последователност: какво е било очаквано, какво действително се е случило, какво чувство е възникнало и как се е появило желанието за отказ. Така общото обяснение „страхувам се от обвързване“ може да придобие по-точно съдържание.

7.4. Нерепрезентирани състояния: психосоматичен прочит

Есето на Рандолф Севърсън „Раненото крило на пуер“ въвежда телесно измерение в темата за полета и падането. Изхождайки от Икар, той свързва топящия се восък, изгарянето и раненото крило с образността на кожното страдание. В паралелен митологичен образ восъкът от лампата на Психея наранява крилото на Ерос. За Севърсън тези образи позволяват да бъде мислена психосоматичната симптоматика през разрива между духовно-еротичното и психичната реалност; в текста той обсъжда по-специално екзема и невродермит (Рандолф Севърсън, „Раненото крило на пуер: размишления върху психологията на кожните заболявания“, в „Статии за пуер“, с. 129–151, особено с. 140–142).

Тази перспектива не следва да се превръща в причинно твърдение, че определена психична конфигурация поражда определено кожно заболяване. Използвам тази перспектива, за да поставя въпроса какво се случва с преживяванията, които още не могат да бъдат достатъчно представени чрез образ, афект, мисъл и разказ.

В този смисъл психосоматичният симптом не е ребус с еднозначен скрит превод и задачата на терапията не е да наложи символно значение върху телесното страдание. По-скоро телесното преживяване може да бъде прието като част от клиничния материал и постепенно да получи психична репрезентация: да бъде свързано с афект, образ, фантазия, отношение и биографичен контекст. Така интерпретацията подпомага превръщането на онова, което първоначално се преживява предимно телесно, в нещо, което може да бъде почувствано, мислено и споделено.

Свързвам образа на раненото крило с въпроса за въплъщаването. Крилото е именно онова, което позволява на пуер да напусне земята; раната го връща към телесността. Слизането от височината следователно може да бъде мислено не само като приемане на работа, връзка и ограничение, но и като въплъщаване — способност психичният живот да включи тялото, зависимостта, уязвимостта и границата.

7.5. Уязвимост и способност за самонаблюдение

Сатиновър поставя акцент върху възможността болезненото преживяване да бъде разпознато и изразено, без веднага да се превръща в обвинение или защитно действие. Според него назоваването на чувството за нараненост или обезцененост може да създаде наблюдаваща позиция, която не е напълно погълната от колебанията между инфлация и разпадане на чувството за идентичност (Джефри Сатиновър, „Пуер етернус: нарцистичното отношение към Себето“, с. 102–103).

Наблюдаващата позиция позволява разочарованието да бъде преживяно, без автоматично да отменя връзката или избора. Човек може да бъде засегнат от несъгласие, да има нужда от другия или да срещне собствено ограничение, като същевременно запази способността да мисли за случващото се.

Това е различна задача от приспособяването към външно предписание за правилен живот. Става дума за понасяне и осмисляне на чувствата, които досега са водели до оттегляне.

7.6. Присъствие, рамка и участие в действителността

Шварц-Салант подчертава, че при работа с идентичността значение има и начинът, по който аналитикът присъства в процеса. Той разглежда собствените субективни и телесни реакции на аналитика като възможни ориентири за разбирането на взаимодействието (Натан Шварц-Салант, „Нарцисизъм и трансформация на характера“, с. 113–114).

Тази перспектива допълва въпроса за интелектуализацията: терапевтичната среща може да бъде богата на обяснения, но бедна на преживяна свързаност. Реакциите на терапевта могат да помогнат за разпознаването на това разминаване, когато се разглеждат като материал за проверка и осмисляне. Същевременно терапията има отношение към живота извън кабинета. В модела на терапията, фокусирана върху преноса, договорът може да включва участие в работа, образование или обучение, така че лечението да не поддържа защитно оттегляне от живота (Бари Стърн, Даяна Даймънд и Франк Йоманс, „Терапия, фокусирана върху преноса, при нарцистична личност“, с. 278–279).

Това е изискване в конкретен терапевтичен модел. В контекста на пуер етернус по-общият въпрос е дали терапията подпомага действия и отношения, чрез които възможностите придобиват реален израз.

7.7. Промяна без загуба на творческата жизненост

Формулирам терапевтичната цел като увеличаване на способността за устойчиво участие при запазване на въображението и възможността за обновление. Това изисква предпазливост към предписването на работа, ограничения и обвързване като универсално решение. Фон Франц поставя въпроса за съзряване, което съхранява творческата жизненост, а Хилман предупреждава за опасността предписанията да потиснат духовното измерение на пуер (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 24; Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 28–29). В практиката това изисква да се изследва как човек преживява конкретното ограничение: като поносима част от избрания живот, като доказателство за собствена недостатъчност или като окончателна загуба на свободата.

Промяната включва способност да се избере и продължи, въпреки че други възможности остават неосъществени, както и способност решенията да бъдат преразгледани. Същественото е отказът или продължаването да произтичат от осмислен опит, вместо всяка среща с ограничението да задейства бягство към обещанието на неизпитаното.

Съпоставката очертава терапевтични въпроси. Различните клинични и теоретични перспективи не установяват единен, емпирично проверен метод за лечение на пуер етернус.

8. Възможности и граници на съпоставката

8.1. Общ проблем, различни обяснения

Разгледаните автори позволяват да бъде очертан общ проблем: затруднението човек да превърне възможностите си в конкретен живот, към който остава емоционално ангажиран. Обясненията за това затруднение обаче се различават.

При фон Франц провизорният живот включва вътрешен отказ от настоящата ситуация и страх от ограничаването в определено човешко съществуване. При Мур акцентът пада върху дистанцията, чрез която действителността подхранва фантазията, без да води до задълбочена среща. При Хилман копнежът по недостижимото има собствено духовно и въображаемо значение. В теорията за патологичния нарцисизъм водещи могат да бъдат защитата на грандиозността, завистта и трудността да се приеме емоционалната зависимост (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 13–15; Том Мур, „Артемида и пуер“, в „Статии за пуер“, с. 184–185; Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 98; Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 395).

Следователно повтарящият се отказ от обвързване не може да бъде обяснен предварително с един мотив. Страхът от загубата на останалите възможности е значима хипотеза, но във всеки конкретен случай трябва да се изследва какво се преживява като застрашено: свободата, идеализираният образ на себе си, самият копнеж или независимостта от другия.

8.2. Нормално и патологично проявление на архетипа

Разграничаването на патологичното от непатологичното проявление на пуер етернус е необходимо, за да се избегнат две едностранни интерпретации. Едната превръща въображението, духовния стремеж и необичайния жизнен път в признаци на незрялост. Другата придава творческо или духовно оправдание на всяко оттегляне от действителността. Джеймс Хилман оспорва свеждането на пуерната феноменология до майчиния комплекс и настоява да бъде разпознато нейното духовно измерение. Той предупреждава и за възможността предписаното съзряване да потисне вдъхновението, което би трябвало да получи място в живота (Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 97; Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 28–29).

Дейвид Тейси поставя противоположния критичен въпрос: дали защитата на пуер като психологически стил може да се превърне в оправдание за избягване на развитието. Неговата статия е полемична интерпретация на Хилман и трябва да бъде използвана като критична позиция, а не като неутрално изложение на Хилмановата теория. Биографичните обяснения, които Тейси предлага за възгледите на Хилман, сами по себе си не установяват тяхната теоретична валидност или невалидност (Дейвид Тейси, „Джеймс Хилман: разпадането на един психолог. Част втора: проблемът на пуер“, с. 486–488).

Тази полемика поставя въпроса: по какво може да се разпознае дали въображението разширява живота, или поддържа отдалечаването от него? Предлагам разграничението да се основава на функцията и последствията на конкретното проявление — дали то допуска опит, взаимност и преобразуване, или изисква непрекъснато съхраняване на неизпитаното.

8.3. Пуер етернус и нарцистичната динамика

Съпоставката с нарцистичната динамика е полезна там, където идеализирана идентичност, болезнена чувствителност към ограниченията и обезценяване след разочарование се организират около защитата на самооценката. Така може да се изследва защо действителната работа или партньорът губят стойност, когато престанат да потвърждават представата за изключителност.

Същевременно архетипният образ, чувството за лична идентичност и структурната организация на личността отговарят на различни въпроси. Разграничението на Шварц-Салант между пуер-проблема и нарцистичната характерова патология поставя граница на пренасянето на обяснения от единия модел към другия (Натан Шварц-Салант, „Нарцисизъм и трансформация на характера“, с. 21–22).

За сравнението е решаващо какво позволява външната устойчивост. Когато продължителната връзка остава организирана около възхищението и ограничена взаимност, тя не свидетелства сама по себе си за преодоляване на дистанцията. Описаните от Даймънд и съавторите случаи изискват професионалната продуктивност и продължителността на отношенията да се оценяват заедно с качеството на участието (Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 394).

8.4. Свързаността като възможност на архетипа

Самият сборник „Статии за пуер“ съдържа прочити, които усложняват образа на вечния младеж като неспособен на любов и взаимност. В анализа си на Мелвил Джеймс Беърд свързва пуер етернус с идеала за братска любов и откриване на собствената идентичност в отношението към другия. Разгледаното от него приятелство включва споделяне и взаимна отговорност, които могат да продължат през живота (Джеймс Беърд, „Пуер етернус: фигурата на невинността у Мелвил“, в „Статии за пуер“, с. 206–207).

Прочитът на Беърд показва възможностите за свързаност, доверие и обновление, съдържащи се в архетипния образ. Съпоставям този литературен материал с Малкия принц: и в двата случая въпросът за отношението към другия участва в разбирането на пуер, макар да получава различно развитие.

Следователно трудността на обвързването трябва да бъде отнесена към определена проблематична конфигурация или идентификация с архетипа. Приписването ѝ на архетипа като цяло би заличило разграничението между патологичните и непатологичните му проявления.

8.5. Статут на тезата за неосъществените възможности

Основавам тезата за защитната стойност на неосъществените възможности върху три различни наблюдения: страха от ограничаване при фон Франц, частичния израз на потенциалната цялост в конкретния човек и последователното увличане по нови възможности при Хилман. Съчетаването им е моя съпоставителна интерпретация (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 13, 117–118; Джеймс Хилман, „Бележки за опортюнизма“, в „Статии за пуер“, с. 154–155).

Тези постановки не установяват страх от неосъществените възможности като универсална причина за проявленията на пуер етернус. Разглеждам го като възможна организираща динамика, която може да се съчетава с копнеж по недостижимото, нарцистична уязвимост и избягване на зависимостта.

Прочитът на „Малкият принц“ също поставя граница на едно общо обяснение чрез липса на привързаност. В интерпретацията на фон Франц принцът разпознава стойността на розата, но пропуска противоречието между значимите си отношения. Разграничавам наличието на привързаност от способността да се понесат нейните последици.

8.6. Ограничения на съпоставката

Разгледаният материал включва теоретични трудове, митологични и литературни интерпретации, клинични случаи и разработки на терапевтични модели. Тези източници имат различен доказателствен статут. Символният прочит може да разкрие значение, клиничният случай — възможна динамика, а терапевтичният модел — начин на работа; съпоставката между тях не доказва обща причинна теория.

Част от текстовете са исторически свързани и не представляват независими потвърждения. Есета на Хилман се срещат в повече от един сборник, а разработките на Сатиновър разглеждат близка проблематика. Повторението на една идея в такива публикации не увеличава само по себе си доказателствената ѝ тежест.

Предлагам концептуална рамка, която позволява да се поставят по-точно клиничните и теоретичните въпроси за творческата отвореност и защитното оставане в провизорен живот. Проверяването на връзките изисква допълнителен материал и ясно определени критерии за сравнение.

9. Заключение

Пуер етернус поставя въпроса за отношението между творческата отвореност и конкретното осъществяване. Прочитът на „Малкият принц“ при фон Франц показва колко тясно могат да се преплитат обновлението, зависимостта и трудността да се понесе конфликтът на обвързването. Разграничавам възможностите на образа от начина, по който конкретният човек се идентифицира с него.

Разбирам прехода от потенциал към осъществяване като процес, при който човек дава действителен израз на част от способностите си и понася, че други възможности ще останат неосъществени. Предлагам хипотезата, че при определени проблематични конфигурации запазването на тези възможности има защитна стойност. То съхранява обещанието за бъдещ живот, преди неговите ограничения да станат видими (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 13, 117–118).

Дистанцията може да поддържа тази неопределеност, да съхранява копнежа по недостижимото или да предпазва от уязвимостта на зависимостта. Различната ѝ функция определя какво трябва да бъде изследвано в конкретния случай. Съпоставката с нарцистичната динамика уточнява ролята на идеализацията, обезценяването и защитата на изключителността, като запазва различието между архетипна проблематика и личностова организация (Том Мур, „Артемида и пуер“, в „Статии за пуер“, с. 184–185; Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер“, раздел „Потос“, с. 98; Даяна Даймънд, Франк Йоманс, Бари Стърн и Ото Кернберг, „Лечение на патологичния нарцисизъм чрез терапия, фокусирана върху преноса“, с. 395).

Като критерий за развитие предлагам способността избраният живот да придобива дълбочина: отношенията да имат история, другият да бъде допуснат като отделна личност, а опитът да променя представата за себе си. Приемането на ограничението е съвместимо със запазването на творческата жизненост (Мари-Луиз фон Франц, „Проблемът за пуер етернус“, с. 24; Джеймс Хилман, „Сенекс и пуер: аспект на историческото и психологическото настояще“, в „Статии за пуер“, с. 28–29). Мисля прехода отвъд провизорния живот като процес, в който загубата на неосъществените възможности става поносима. Така избраната възможност може да получи реален израз, а човекът — да позволи на собствения си опит да го променя, без всяко разочарование да отменя стойността на избора.

Библиография:

1. Мари-Луиз фон Франц. (2000). Проблемът за пуер етернус. 3-то издание. Торонто: Инър Сити Букс.

2. Джеймс Хилман. (2005). Сенекс и пуер. Ред. Глен Слейтър. Събрани съчинения на Джеймс Хилман, т. 3. Пътнам, Кънектикът: Спринг Пъбликейшънс. Използвано електронно издание от 2013 г., версия 2.2.

3. Джеймс Хилман, Хенри А. Мъри, Томас Мур, Джеймс Беърд, Томас Коуън и Рандолф Севърсън. (1979). Статии за пуер. Далас, Тексас: Спринг Пъбликейшънс. Използвано 2-ро отпечатване, 1987 г.

4. Джефри Сатиновър. (1978, 26 октомври). Нарцистичната основа на личностовата структура на „пуер“ и пуела. Непубликувана лекция; машинопис.

5. Джефри Сатиновър. (1980). „Пуер етернус: нарцистичното отношение към Селфа“. Куодрант, т. 13, № 2.

6. Нанси МакУилямс. (2011). Психоаналитична диагностика: разбиране на личностовата структура в клиничния процес. 2-ро издание. Ню Йорк–Лондон: Гилфорд Прес.

7. Нейтън Шварц-Салант. (1982). Нарцисизъм и трансформация на характера: психология на нарцистичните характерови разстройства. Серия „Изследвания по юнгианска психология“, № 9. Торонто: Инър Сити Букс.

8. Ото Ф. Кернберг. (2014). „Обзор на лечението на тежката нарцистична патология“. Международно списание по психоанализа. Институт по психоанализа. DOI: 10.1111/1745-8315.12204.

9. Ото Ф. Кернберг. (2015). „Нарцистичните защити при изкривяването на свободното асоцииране и лежащите в основата им тревоги“. Психоаналитично тримесечие, т. 84, № 3.

10. Даяна Даймънд, Франк Е. Йоманс, Бари Л. Стърн и Ото Ф. Кернберг. (2022). Лечение на патологичния нарцисизъм чрез психотерапия, фокусирана върху преноса. Ню Йорк: Гилфорд Прес.

11. Бари Л. Стърн, Даяна Даймънд и Франк Е. Йоманс. (2018). „Позиционен документ: психотерапия, фокусирана върху преноса (TFP), при нарцистична личност“. Съвременни възможности за лечение в психиатрията, т. 5. DOI: 10.1007/s40501-018-0143-3.

12. Томас Б. Кирш. (1974). „Клиничен пример за идентификация с пуер етернус“. Списание по аналитична психология, т. 19, № 2.

13. Дейвид Тейси. (2014). „Джеймс Хилман: разрушаването на един психолог. Част втора: проблемът за пуер“. Списание по аналитична психология, т. 59. DOI: 10.1111/1468-5922.12095.

14. Милан Кундера. (2014). Непосилната лекота на битието. Превод от чешки: Анжелина Пенчева. София, Колибри.