Кухнята като стабилна основа - място на среща между Оракула и Архитекта

Готвенето, подобно на архитектурното инженерство, изисква математическа прецизност и планиране. Когато следвам рецептата за пралината или деликатния баланс на сладкото от ягоди, аз не просто готвя, а тренирам мозъка си. Клиничните изследвания доказват, че готвенето активира церебелума (малкия мозък) – нашия вътрешен център за координация. Антонио Чераза посочва, че кулинарната дейност изисква постоянно „самонаблюдение на поведението“ и „поддържане на точна последователност от специфична моторика“ (Cerasa, A. et al., The cooking therapy for cognitive rehabilitation of cerebellar damage, 2018, стр. 2). Постигането на т.н. „еталон“ като например перфектната текстура и плътност на глазурата, муса и блатовете ни връща контрола върху мисълта, тъй като сме съсредоточени върху задачата, която е едновременно когнитивна и творческа.

От друга страна, допира до тестото, мириса на разтопен шоколад и цвета на ягодите. Това е мястото, където „вътрешният“ свят на чувствата среща „външния“ свят на материята. Мария Брасдефер подчертава, че храната има уникалната способност да ни свързва, защото „ангажира всички сетива в момент, в който само зрението е приоритет“, и по този начин „усилва интимните ни сетивни връзки и изгражда чувство за принадлежност, борейки се с модерното отчуждение“ (Brasdefer, M. E., Eating My Feelings, 2021, стр. 3, 37). Когато докосвам съставките на тортата, буквално пренареждам вътрешния си свят в пространството, защото „архитектурата на храната засилва екзистенциалния ни опит и усещането ни за това кои сме“ (Brasdefer, M. E., 2021, стр. 38). В кухнята, когато ръцете ни следват ритъма на рецептата – бъркайки плътния шоколадов крем или докосвайки фината текстура на блатовете – се случва нещо много по-дълбоко от самото готвене. В психологията това се нарича „трансдукция“ — онзи прецизен процес, при който психичната информация и нашите чувства се преобразуват в материален „соматичен или физически код“ (Ramos, D. G., The Psyche of the Body: A Jungian Approach to Psychosomatics, 2004, p. 40). По този начин всяко вътрешно вълнение, което често остава невидимо, намира своя физически израз и форма чрез нашите действия. Тези наситени сетивни моменти — ароматът на горските ягоди, допирът до съставките и топлината на фурната — изграждат един „сетивен под“ или „тъкан от споделени усещания“, който ни помага да се чувстваме свързани с реалността, преди още да сме намерили думи за състоянието си (Blum, A., Goldberg, P., & Levin, M., Here I’m Alive: The Spirit of Music in Psychoanalysis, 2023, p. xvi).

Линда Кънди пък обединява в книгата си "Привързаност, Връзки и Храна: От Люлката до Кухнята" теорията на привързаността и културата на храненето по уникален начин. За нея кухнята не е просто стая, а сцена, на която „преживяванията на привързаност, раздяла и загуба се разиграват ежедневно“. Линда Кънди предлага да погледнем на храната отвъд нейните хранителни стойности. Тя твърди, че „храната е едновременно неоспоримо реална и същевременно е културен конструкт от аналогии, метафори и притчи“ (Cundy, L., Attachment, Relationships and Food: From Cradle to Kitchen, 2022, p. xvi). В тортата, която правим всяка съставка може да бъде метафора за грижа и внимание, превръщайки рецептата в разказ за това кои сме ние и откъде идваме. Завършването на такъв сложен „проект“ като Шоколадова торта с пралина и сладко от горски ягоди на Джоана ми донесе дълбоко удовлетворение, въпреки несъвършения резултат . Това е моментът, в който човек се чувствате „господар“ на своята реалност.

Бесел ван дер Колк обяснява в книгата си "Тялото помни" това чрез концепцията за „овластяване“ (agency) – усещането, че имаш капацитета да променяш обстоятелствата в живота си. Бесел ван дер Колк подчертава, че здравето минава през „намиране на удовлетворение в обикновени ежедневни неща като готвенето на храна“ (Van der Kolk, B., Body Keeps the Score, 2015, стр. 183), защото това ни връща контрола върху собствените ни тела и емоции. Когато виждаш финалния резултат от красивата торта, преживяваш „удоволствието от завършеното действие“, което е критично за регулирането на афекта и справянето с вътрешния застой.

В трудовете на Денис Рамос и Джойс Макдугъл не се говори експлицитно за „готвенето“ като терапевтичен инструмент, но и двете авторки предоставят фундаменталната теоретична рамка, която обяснява как творческото действие и работата с материята регулират афекта.

Денис Жименез Рамос: Теория за трансдукцията и символа D.G.Ramos, The Psyche of the Body- A Jungian Approach to Psychosomatic, стр. 40, стр.128)

Рамос разглежда тялото и психиката като единна система, в която информацията се преобразува чрез процеса на трансдукция.

Творчеството като „преводач“: Тя твърди, че умът има капацитет да кодира и предава информация между органичните и психичните нива. В терапията тя предлага методи за амплификация, чрез които несъзнаваните съдържания (които често се проявяват като органични симптоми) преминават към съзнателния план.

Конкретни примери за творчество: Рамос изрично посочва използването на рисуване и работа с глина като методи за осъществяване на този преход (трансдукция). Готвенето, като работа с пластична материя (тесто, продукти) и цветове, се вписва директно в тази логика.

Регулиране на афекта: Тя обяснява, че когато един символ (във Вашия случай – ястието като символ) обединява съзнаваното с несъзнаваното, той винаги стимулира „емоция“ (e + movere – движение навън), което задвижва вегетативната нервна система и позволява достъп до дълбоките органични слоеве.

Джойс Макдугъл: Дизафектация и „театър на тялото“ (Joyce McDougall, Theaters of the Body, стр. 121-125)

Макдугъл изследва как хората, които са психологически отделени от емоциите си (дизафектирани), използват тялото си, за да изразят това, което не могат да кажат с думи.

Действие вместо мисъл: Тя описва как пациентите често прибягват до „разсейване чрез действие“ (discharge-in-action), за да се освободят от непоносима афективна възбуда. Тя отбелязва, че хората могат да използват работата или прекомерното хранене като начин да не чувстват.

Готвенето като „мислещо действие“: Докато Макдугъл предупреждава, че чистото действие може да бъде защитен механизъм, тя подчертава, че целта на анализа е да превърне тези „безсловесни послания“ в символи. Кулинарната арт терапия прави точно това – тя използва действието (готвенето), но го превръща в творчески акт на символизация, който спира „ресоматизацията на афекта“.

Връзка с майчиния интроект: Макдугъл твърди, че дизафектираните пациенти често нямат вътрешна репрезентация на майката като „грижовен интроект“. Вашата теза за готвенето като начин за свързване с този интроект (пресъздаване на „кухнята на баба“) директно адресира тази дефицитарност, която Макдугъл описва.

С други думи, кулинарната арт терапия е специфична форма на активно въображение, която:

1. Използва механизма на трансдукция (по Рамос), за да превърне соматичното напрежение в психичен символ.

2. Предоставя структурирано пространство за действие, което вместо просто да „разсейва“ афекта (както при патологичното действие по Макдугъл), му дава творческа форма и го прави достъпен за мислене.

В обобщение на горното, готвенето ни дава онази стабилна основа, която има определен ритъм, върху която психиката ни може буквално да „стъпи“ и а превърне емоционалния хаос в завършен и смислен „архитектурен“ проект. Ще продължа темата за връзката между готвенето, кулинарната психология и арт-терапия в следваща публикация, в която ще изложа по-детайлно тезите на посочените по-горе автори, на които трябва да сме изключително признателни за положените усилия в изследването на темата за арт-терапията, в частност кулинарната арт-терапия като част от инструментариума на психотерапевта.