Да намериш своя поетичен глас в психоанализата

Какво означава да намерим своя „поетичен глас“ в психоанализата?

"Да откриеш поетичния си глас като психоаналитик означава да развиеш чувствителност към онези моменти, в които думите могат да се превърнат в повече от обяснение — когато могат да се превърнат в образ, чувство, телесно усещане или нова възможност за преживяване."

В статията си Finding the Poetic Voice in Analysis („Откриване на поетичния глас в анализа“), публикувана през 2026 г. в Journal of Analytical Psychology, юнгианският аналитик Марк Уинборн поставя един привидно прост, но съществен въпрос: как говорим за преживяването си и как езикът може не само да го описва, но и да го преобразува?

Юнгианската психология традиционно отдава голямо значение на образите — сънищата, фантазиите, митовете, приказките и архетипните мотиви. Според Уинборн обаче сравнително по-малко внимание се отделя на самия език, чрез който тези преживявания достигат до аналитичното пространство. Той предполага, че обикновеният концептуален език понякога не успява да активира образните, емоционалните и телесните асоциации, необходими за психологическа промяна.

Когато думите престанат само да обясняват

Уинборн противопоставя поетичния език не на рационалното мислене, а на прекомерното концептуализиране на преживяването. В терапията лесно можем да кажем: „Това е защитен механизъм“, „Това е Сянката“, „Това е комплекс“, „Това е проекция“. Подобни понятия са полезни за терапевта, защото организират разбирането му. Но те невинаги са езикът, чрез който човекът отсреща може действително да преживее нещо ново. Това е мъртъв език, който може да блокира терапевтичния процес. Уинборн предлага друга възможност: вместо преживяването веднага да бъде назовано и класифицирано, да му позволим да намери образ. Вместо да кажем на човек, че се защитава от чувствата си, можем да опишем действието: сякаш той ги "натъпква в кутия и ги скрива на тавана", за да забрави какво има вътре. Разликата е значителна. Понятието обяснява, а образът създава пространство за асоциации. И именно тук започва поетичният глас.

Метафората като мост

За Марк Уинборн метафората тя позволява да бъдат свързани области на преживяването, които обикновено остават разделени: съзнавано и несъзнавано, мисъл и телесно усещане, минало и настояще, чувство и образ. Метафората не просто украсява вече известното. Тя може да създаде нова връзка между неща, които преди не са били свързани. Точно затова Уинборн се връща към юнгианското разбиране за символа. Символът не дава окончателно определение. Той сочи отвъд себе си — към нещо, което все още не може да бъде напълно изразено с познатия ни език. Поетичният език прави нещо подобно. Той позволява на неоформеното преживяване постепенно да придобие форма.

Да слушаме не само какво казва човекът

Обикновено в терапията сме изкушени да слушаме с въпроса: „Какво означава това?

Уинборн предлага понякога да слушаме по начина, по който слушаме стихотворение: ритъма, повторенията, необичайните думи, образите, паузите, тона, местата, където езикът внезапно става жив.

Тогава въпросът постепенно се измества от: „Какво означава това?“

към: „Как звучи това преживяване? Какъв образ носи? Как се усеща? Какво започва да се появява?“

По този начин вниманието се насочва не само към съдържанието, а към онова, което Уинборн нарича естетическото измерение на аналитичната среща.

Поетичният глас не означава да бъдеш поет

Да намериш своя поетичен глас не означава непременно да пишеш стихове или да говориш красиво. Означава да развиваш способността да дадеш лична, образна и сетивна форма на преживяването си — да намериш език за онова, което понякога трудно може да бъде изразено чрез обичайните психологически понятия.

Марк Уинборн подчертава, че този език не възниква във вакуум. Един от начините да развиваме чувствителността си към него е четенето на художествена литература и поезия. Срещата с литературния език разширява способността ни да мислим чрез образ, метафора, ритъм и многозначност, вместо преживяването веднага да бъде превеждано на езика на обяснението. Това е особено важно за психотерапията. Понякога една метафора, един образ или изречение от роман може да се доближи до психичната реалност много повече от диагностично или теоретично понятие. Поетичният глас не обяснява преживяването отвън; той се опитва да намери форма, която да го носи отвътре.

Невронаучните изследвания, към които се обръща Уинборн, дават още една перспектива към силата на поетичния език. Необичайните езикови конструкции на Шекспир предизвикват различна и по-разширена мозъчна обработка в сравнение с конвенционалния език, а изследванията на сетивните метафори показват нещо още по-любопитно: когато четем метафора, свързана например с текстура, мозъкът може да активира области, участващи и в непосредственото сетивно преживяване на тази текстура. Поетичният език следователно не просто ни казва нещо — той може до известна степен да ни кара да го преживяваме.

Когато Шекспир „събужда“ мозъка

Уинборн се обръща към невронауката, за да покаже защо поетичният език може да въздейства различно от всекидневната реч. Изследванията на Гийом Тиери (Guillaume Thierry) и неговите колеги се фокусират върху характерна особеност на Шекспировия език, наречена функционално изместване (functional shift) — използването на позната дума в неочаквана граматична роля. Шекспир например може да превърне съществително в глагол. Думата остава разбираема, но употребата ѝ нарушава езиковото очакване на читателя.

В изследване, публикувано през 2008 г. в NeuroImage, участниците четат обичайни граматически и смислово последователни изречения, изречения със семантична нелогичност, изречения с характерното за Шекспир функционално изместване и такива, в които са съчетани повече нарушения. Чрез електроенцефалография (ЕЕГ)изследователите проследяват електрическата активност на мозъка. Шекспировата конструкция предизвиква ранна автоматична реакция към синтактичната изненада, последвана от повторна оценка и преработване на прочетеното. Разбирането на смисъла остава запазено: езикът изненадва мозъка, без да разрушава значението. Няколко години по-късно екипът продължава изследването с функционален магнитен резонанс (fMRI). Резултатите, публикувани през 2013 г. в Cortex под заглавието How Shakespeare tempests the brain: Neuroimaging insights („Как Шекспир разтърсва мозъка: поглед през невроизобразяването“), показват, че изреченията с Шекспирово функционално изместване активират не само областите, участващи в обичайната езикова обработка, но и допълнителни мозъчни региони — лявото опашато ядро (nucleus caudatus), дясната долна челна извивка (inferior frontal gyrus) и дясната долна слепоочна извивка (inferior temporal gyrus). Според авторите необичайната граматична конструкция изисква от читателя по-активно участие в интегрирането на смисъла.

Изследванията не са проведени с психотерапевтични пациенти и не измерват терапевтична промяна. Те показват, че когато езикът наруши очакваната форма, без да разрушава смисъла, мозъкът излиза от автоматизма на обичайното разбиране. Неочакваното трябва да бъде преработено и интегрирано, а читателят участва по-активно в създаването на значение. Тъкмо в това се крие потенциалът на поетичния език за аналитичната работа. Той не казва същото нещо „по-красиво“. Той нарушава познатото достатъчно, за да може да се появи нещо ново.

А какво става, ако този език не е само от думи?

Същият принцип може да бъде разгърнат и в кулинарната арт терапия. Както необичайната дума прекъсва езиковия автоматизъм, така вкусът, ароматът, текстурата, музиката или самото действие на приготвянето на храната могат да прекъснат друг вид автоматизъм и да отворят пространство за образ, асоциация и ново значение.

Ако метафората може чрез думите да събуди сетивното преживяване, в кухнята движението е възможно и в обратната посока: сетивното преживяване може да роди метафората. Допирът до тестото, ароматът на подправка, горчивината, сладостта, температурата, цветът и текстурата могат да се превърнат в образи, асоциации и думи. Човек не просто приготвя храна — той постепенно изгражда език, чрез който преживяването може да бъде символизирано.

Това според мен е една от най-силните теоретични връзки в цялата ти статия:поетичен език → сетивна активация → сетивно преживяване → образ и метафора → символизация.

Защото човешкото преживяване не се изразява единствено чрез речта.

То може да намери форма в рисунка, движение, музика, работа с глина — а понякога и в кухнята. Храната притежава собствен сетивен речник: сладко и горчиво, меко и твърдо, топло и студено, сурово и сготвено, познато и чуждо. Има аромат, цвят, текстура, температура. Има рязане, месене, смесване, разбиване, чакане, втасване, печене, прегаряне. Тези действия не са автоматично символи и не е необходимо терапевтът да ги превръща насила в такива.

Но понякога човек сам започва да ги преживява метафорично.

Тесто, което не може да втаса.

Ястие, което непрекъснато трябва да бъде контролирано.

Нещо, което се разпада, когато се опитаме да го оформим.

Рецепта на баба, която знаем наизуст, но никога не сме приготвяли сами.

Вкус, който внезапно връща цяла сцена от детството.

Тогава храната престава да бъде само храна. Тя се превръща в носител на образ.

Ако литературата обогатява речника от образи и метафори, кулинарният процес добавя към него вкус, аромат, текстура, температура, цвят и движение. Тогава „поетичният език“ вече не е само словесен. Той става сетивен.

Поетичният глас в кулинарната арт терапия

Именно тук виждам една от възможностите на кулинарната арт терапия с юнгианска ориентация.

Вместо човекът непременно да бъде питан:

„Какво означава това?“

можем първо да останем при самото преживяване:

Какво приготви?

Как избра точно тези продукти?

Кое действие ти беше приятно и кое те раздразни?

Имаше ли момент, в който ястието започна да изглежда различно от онова, което си представяше?

На какво ти прилича?

Ако това ястие можеше да говори, какво би казало?

Така кухнята може да се превърне в още едно пространство, в което психиката създава образи.

Не защото всяка рецепта крие тайно психологическо значение, а защото в определени моменти начинът, по който човек приготвя, усеща и преживява храната, може да даде форма на нещо, за което все още няма думи.

Това е много близко до онова, което Уинборн описва като поетичен глас.

От рецептата към собствения език

Рецептата казва какво трябва да направим.

Толкова грама брашно. Определена температура. Последователност от действия. Очакван резултат.

Но човекът, който готви, неизбежно влиза в тази структура със собствената си история.

Някой следва рецептата до последния грам. Друг импровизира. Един изпитва тревога, ако нещо се отклони от плана. Друг открива удоволствие именно в отклонението. Някой готви храната на майка си. Друг отказва да я приготвя. Трети променя стара семейна рецепта, докато тя постепенно стане негова.

И може би именно в тази точка започва да се появява собственият поетичен глас.

Не като обяснение на живота.

А като начин човек да намери форма за него.

Уинборн завършва статията с идеята, че терапевтът се нуждае не само от психологически понятия, а от чувствителност към метафората, образа, чувството, телесното усещане, възприятието и действието. Аналитичната теория може да организира нашето разбиране, но срещата с човека изисква език, който остава близо до преживяването.

Кулинарната арт терапия добавя към този език още един пласт.

Понякога онова, което човек все още не може да разкаже, може първо да бъде избрано, нарязано, смесено, омесено, подправено, опитано и създадено.

А думите могат да дойдат след това.

Библиография:

Mark Winborn, Finding the Poetic Voice in Analysis, Journal of Analytical Psychology, 2026, 71(3), 1–20.