„Личен ден е Великден, но още по-личен е Гергьовден.“
В днешно време ритуалът се е превърнал в лишена от смисъл формалност. Най-младите поколения дори приемат с насмешка традициите и ритуалите, смятайки го за остарели, празни и безсмислени формалности. Изгубил способността си за символно мислене, а символът е свързан с усещането, по пътя на своята еволюция, човек губи и екзистенциалния си смисъл, и себе си. Въпреки това, през последното десетилетие като че ли наблюдаваме засилен интерес към ритуалните религиозни практики, както към източните, така и към западните. Според Юнг ритуалът и церемонията са важни пътища за несъзнаваното. Ритуалът е средство за приближаване до вътрешния свят, който човешката раса развива в началото на своята история.
Имаме нужда от ритуали и днес, макар че сме загубили чувството си за тяхната психологическа и духовна роля в живота ни.
От латински думата за ритуал се превежда като „страхопочитание“ (awe). Церемонията е бил начин на поведение, когато човек е изпитвал чувство на страхопочитание или състояние на страхопочитание.
„Целият ми опит като психолог ме води до извода, че за психологическото здраве е необходимо чувство на благоговение (reverence). Ако човек няма чувство за благоговение, няма чувство, че има някой или нещо, което внушава страхопочитание, това обикновено показва инфлация на егото, която напълно отрязва съзнателната личност от подхранващите извори на несъзнаваното. /Стр. 101 Вътрешна работа, Робърт Джонсън/
За съжаление, голяма част от съвременните хора и културата въобще се стреми да изкорени всяко страхопочитание и уважение към божествената природа на несъзнаваното, като акт на поклонение към човешката душа. Съвременният човек няма контакт с велики архетипи, които подхранват неговия душевен живот.
Задачата на ритуала в трансформиране на съзнанието е свързана със силата му да превръща символичното преживяване в нещо физическо и конкретно.
Въпреки че можем да схванем значението на символите с ума си, нашето разбиране става неизмеримо по-дълбоко и по-конкретно, когато преживяваме и усещаме символите с телата и чувствата си. Ако само мислим за символа или говорим за него, ние сме в състояние да се отдалечим и дори откъснем от чувството, свързано с него. Но ако направим нещо с телата и емоциите си, за да изразим символа – той се превръща в жива реалност за нас, запечатвайки го незаличимо върху нашето съзнание.
Предвид това, че в дъното на всяка човешка психика лежи примитивен човек, дори при най-цивилизования индивид, е полезно да го признаем и да се свържем с него, зачитайки неговите първични нужди от директно преживяване на опита по един по-примитивен символен начин. Архетипите в мита и ритуалите на колективното отразяват символни фигури, форми на примитивното виждане на света, предават някакво колективно съдържание, все още не подложени на обработка от съзнанието и представляващи непосредствен материал на психично преживяване. Примитивните части от човешката психика имат нужда да направят външния опит вътрешен, да придадат на външния обект една субективна вътрешна реалност, отразявайки вътрешната несъзнавана драма на психиката, която става достъпна за човешкото съзнание чрез проекцията.
„Проекцията е била толкова фундаментална, че са били необходими няколко хиляди години цивилизация, за да я отделят до известна степен от нейния външен обект. /Архетиповете и Колективното несъзнавано, К.Г.Юнг, стр. 16/.
По подобие на тракийския Херос, в иконографията Св.Георги почти винаги е изобразяван на бял кон, въоръжен с копие, а в нозете му е простряна убита ламя, зад него на коня стои със стомна в ръка спасената мома или момче-еничарче, освободено от османските поробители. Под християнската същност на историята за Св.Георги стоят древномитологичти реликти; той е героят мъченик, с когото фолклорната традиция свързва езическите пролетни скотовъдни култове и мотиви за змиеборството. Побеждавайки демона на злото – змея, дракона, той възстановява хармонията на битието. В това отношение, Св.Георги много се доближава до митологичните герои-демиурзи, които унищожават хтонични чудовища. Митът представя Св.Георги като конник, който не само побеждава змея, но и освобождава девойката, предопределена за жертва, и отключва изворите. Така е изграден образа му в народните песни, а дори и в иконографията. Като колективен символ, това е метафора за победата над студа, зимата, злото, идването на пролетта и растежа. Така славянските народи пренасят върху християнския светец някои от чертите на езическите божества на плодородието, а Гергьовден става сезонна граница в скотовъдния календар.
Георгиос - от гръцки означава „земеделец“ или тоя, който обработва земята. По традиция той е възприеман от нашия народ като повелител на плодородието, земеделците и най-вече на овчарите и стадата, както и на войската. Според някои фолклористи празникът е много древен, идващ чак от траките, а според други следите му се губят в далечното минало на прабългарите в Азия. При всички положения, в традицията на духовната ни култура, този празник е един от най-големите празници, дори по-почитан от Великден. Както се пее в една от песните: „Хубав ден Великден, Още по-хубав Гергьовден!“
В психологичен план, мотивът за обработването на земята е обработването на материята и свързването с тялото и земята.
В много песни се пее за това как Св.Георги - закрилник на овчари, стада и полета, обхожда нивите и наглежда бащините граници. Нивите могат да бъде представени като материята, с която работи духа, във всички аспекти на живота, а обхождането на бащините граници е по същество работата с границите и ограниченията. Не е възможно съзидание без установяването на граници и диференцирането. От друга страна, свързването с другото и другия е възможно, само чрез отделянето и определянето на граници между противоположностите. Разбира се, всяка крайност е патологична и неспособна на свързаност и творческо жизнеутвърждаващо съзидание, както неотдиференцираната психика, така и крайно диференцираната.
Образът на Св. Георги Победоносец, може да се представи като мъжкия принцип (Воинът или героят) в женската или мъжката психика в единство със своите овладени инстинкти (Белият кон) и съсредоточен ум (Копието), спасявайки женския принцип (Девойката в беда) от подсъзнателният хаос (Подземният дракон), отключващ миналото и скритите потенциали (Изворите), внасяйки ред и плодородие в живота (вътрешния и външния свят на индивида).
Според Франц, героят представлява онзи аспект от цялостната личност, „който се занимава с израстването на Аза, с неговото функциониране и разширяване. Той е също и един архетипов модел и матрица на правилното поведение“ (М.Франц, Мотиви на избавлението във вълшебните приказки, стр. 21)
От гледна точка на мъжката психика, Героят трябва да надвие и убие дракона което означава, че трябва да извърши символична смърт на майката, да прекъсне емоционалната връзка с нея, за да освободи девойката в беда т.е. да отдиференцира анимата от майчината афективност в себе си, за да да възстанови целостта си чрез ероса и да случи истинско зряло свързване с жена във външния свят. От гледна точка на женската психика, Героят или нейният анимус трябва да извърши убийството на дракона-майка, т.е. на нейната емоционална връзка с майката, използвайки агресивната си енергия по канализиран овладян начин, докато самата девойка в беда трябва да върже дракона, докато героят се бори с него.
Това прилича на своеобразно озаптяване на бурните негативни емоции и приемане от жената на нейните сенчести аспекти. В българската доосвобожденска иконография, змеят е пронизан с копие и лежи в краката на Св.Георги, а на седлото зад гърба му е не девойката в беда, а освободено от робията еничарче, което носи стомна с вода, като символ на големите надежди на българите към техния голям светец-спасител, който да им върне отнетите от турските поробители деца. В психологичен план, детето представлява цялостната личност, което носи водата като символ на живота, пречистването, обновлението и завръщащата се плодородна природа. Когато, по време на вътрешното си приключение, на „битката с дракона“, човек е успял да се срещне със сянката си, след това да интегрира противоположния образ в душата си, който се превръща в негов водач към самоизбавлението (анимата/анимуса), накрая успява да достигне до интегриране на Цялостната личност. Едновременно с това, водата има и негативна сила –може както да поражда живот, така и да го отнема. Тя е първичната материя, Великата майка, недиференцираността на психиката. Затова в мита, драконът е този, който пази заключени кладенците. Хтоничните сили на несъзнаваното са тези, които трябва да бъдат овладени, за да се появи отделената вода в стомната т.е. диференцираната психика, която е способна да даде „достатъчно добър“ плод.
„Себепознанието изисква да „влезем“ в света на колективното несъзнавано, където, скрити в тъмното, лежат архетиповете. Само след като сме се срещнали с тях, можем да се върнем в човешкия свят с нови прозрения за себе си – по-добри и по-мъдри“ (Кр. Байчинска, Златното момиче, стр. 286).
Спасяването на момата и да отприщването на кладенците от Св. Георги Победоносец е своеобразното вътрешно пътуване на човек в психотерапевтичния процес, при който се извършва потапяне в света на архетипните енергия, тяхното трансформиране в Аз и затвърждаване на новоформираната Цялостна личност.
От гледна точка на комплекса, ако разглеждаме констелацията „Герой на кон – Дракон – Девойка в беда“, може можем да допуснем че героят на кон е Азовия комплекс, който пренася съдържание от архетипния свят на несъзнаваното (Дракона) към сферата на съзнанието и Азовия свят. За да се избегне вредното влияние на гигантските архетипови сили, агресивния инстинкт на героя (неговото копие и кон) трябва да е достатъчно мощен. Той, Азовият комплекс, трябва да „отсече главата на дракона“ т.е. да раздели и създаде дистанция от архетипа, като се отграничи, откъсне от него, и едновременно с това да се обедини с него, като изнесе от него нещо ценно – в нашия случай да отдели, освободи и интегрира анимата от архетипа на дракона-майка. Защото за да се свържеш с нещо, първо трябва да си се отделил от него, да го огледаш добре и да усетиш и да избереш кое принадлежи и съответства на Аза. А когато говорим за архетипни енергии, това изисква огромна вътрешна работа и удържане на противоположностите.
Задачата на героя е не да „отрече съществуването на драконовите архетипни сили или да направи тяхното избягване“, което би довело до отцепване и автономност на комплекса, а да разчлени архетипа, и да направи срещата с архетиповото ядро необходима, неизбежна, но не и унищожаваща.
Конят
Народната вяра в почти всички култури отрежда на коня специално място, преписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Кой не е чувал за поговорката: „Здрав като кон“? Особеното значение на коня в живота на хората по нашите земи има корени далеч назад в историята ни. Тракийският конник Херос, прабългарския бог Тангра, славянският Свентовит – образите им са неизменно свързани с митичното животно. Конят е и свръхестествената сила, която може да пренесе човек от отвъдния (Долния) свят в земния (Горния) свят. В колективното несъзнавано и традицията, конят е символ на мощ, победа и мъжество. Конят, като опитомено животно е основното превозно средство на човека от най-древни времена, и като такова в психологичен план представлява канализираните ни инстинкти и енергия, които сме се научили да впрягаме или насочваме за постигането на определена работа, цел или за оцеляването ни. Конят представлява и нашата енергия и изобилие, ентусиазъм или чувството ни за благополучие; също така и нашето динамично сексуално желание, физическата ни енергия и жизнените процеси, които ни „понасят“ напред към целта. Като такъв, конят може също да се свърже с жизнения процес. Конете имат чувствителни инстинкти и бързо реагират на любовта и опасността. Когато техният ездач има добро отношение към тях и знае как да ги опитоми, те стават верни и се привързват трайно. Следователно конят представлява един изключително чувствителен аспект от инстинктите ни, които са трудни за опитомяване, но веднъж овладени и опитомени, се превръщат във верен съюзник и посредник между духа и материята, между вътрешния и външния свят, между съзнание и несъзнавано, и най-общо можем да кажем между противоположностите. Понякога, както в митологията, така и в сънищата, конят и ездача образуват едно цяло. Тогава можем да говорим за интегриране на животинските инстинкти в личността на индивида. Архетипния образ на кентавъра ни напомнят за това, а не случайно именно ранения лечител Хирон е представен като кентавър.
Драконът или Змеят
В християнството драконът е символ на злото, демона, смъртта и стихийните бедствия. И тъй като онази по-архаична част от ума, която наричаме „колективно несъзнавано“, е толкова древна и огромна, понякога изобразяваме контакта с нея като дракон или змей. В повечето митове с дракони и змейове, героят е изобразен в битка тях, за да получи съкровище. Това е може би защото драконът изобразява масивните и ирационални сили на несъзнаваното, необузданите инстинкти, страхове и сексуалността, с които човек трябва да се справи и да овладее, за да придобие съкровището на потенциала, заключен в сексуалната му, умствена и емоционална енергия. За Юнг драконът е олицетворение на сярата и следователно е мъжкият елемент. Той е символа на целостта, началото и краят, уроборосът, който поглъща опашката си, където опашката е мъжкият орган, а устата е женският орган. Крилатият дракон представлява лични препятствия, които трябва да бъдат преодолени, за да се осигури по-съвършено същество. При срещата с дракона, героят се бие с регресивните сили на несъзнаваното, които заплашват да погълнат индивидуалния Аз. Силите, олицетворени в митологичните образи като Кали, Медуза, Минотавъра или Горгоната, представляват негативния аспект на архетипа на Великата Майка. Героят може доброволно да се подчини и да бъде погълнат от дракона или съзнателно да слезе в подземието или пещерата, за да победи тъмните сили, да се възроди и да се завърне със съкровището или изпълнената задача. Митологичният сюжет за смъртта и прераждането участва в почти всички митове, легенди и приказки по света. Всички ритуали за инициация включват този основен архетипен модел, чрез който, в психологичен план, старият ред и ранните инфантилни привързаности трябва да умрат и на тяхно място да се роди по-зрял и продуктивен живот.
Митологичната цел на драконовата битка е почти винаги девойката в беда или по-общо „съкровището, което трудно може да се постигне.“ Този образ на уязвимата, красива и омагьосваща жена, пазена и пленена от заплашителния дракон, ни дава картина на вътрешното ядро на цялостната личност и заобикалящите я защитни сили. Задачата на героя е да спаси девойката от хватката на дракона и в крайна сметка да се ожени за нея и да установи своето царство с нея т.е да се установи ползотворна и стабилна връзка на мъжкото с женското, на духа и материята, на съзнанието и несъзнаваното. Тази драконова битка и освобождаването на пленената девойка е архетипният модел, който може да ни преведе през онези основни моменти на преход в нашето личностно развитие, при които се извършва прераждане или промяна на съзнанието. Пленникът, в нашия случай девойката в беда или детето-еничар представлява „новия“ елемент на съзнание или Цялостната личност в процес на интеграция, чието освобождение прави възможно по-нататъшното развитие.
Скалата
Българинът още от ранните години на Християнството е почитал Св.Георги като свой закрилник и носител на предания и легенди, възвеличаващи светеца. В южното подножие на Рила планина (с.Бачево) е създадено светилище, представляващо скален венец от масивни мегалитни скални блокове, разположени на добре изявен върху релефа скален хребет. Според местните предания, Св.Георги, който е живял по тези места е закрилял християните. Смята се, че е обитавал подземните скални ниши. Когато дошли османските поробители, решили че единствения начин да поробят местното население и да го накарат да приеме мюсюлманството е като убият Св.Георги. Подгонила го цяла потеря, но Св.Георги бягал със своя кон и стигнал до скалата. Долу под него била бездната, зад него била турската потеря. Тогава Господ му дал криле, конят прелетял и падайки в подножието на скалата, изпод краката му бликнал минерален извор.
Тук се натъкваме два архетипни мотива за „скачането в бездната“ и „бликването на извора“. Какво означава да скочиш в бездната на символен език? Да рискуваш, да се осмелиш да направиш нещо много дръзко и безразсъдно, да се чувстваш обречен и в безизходна ситуация, да си принуден да вървиш към смъртта и да очакваш чудо. В психологичен план, поробителите са символ на старата колективна нагласа на съзнанието, което поробва Аза и неговия потенциал за творческо съзидание. Да скочиш в бездната е своеобразно надживяване, надскачане на проблема, а не опит за неговото разрешаване. Като че ли трансцендентната функция обединява противоположностите и случва чудото в момента, в който героят решава да се осмели и да се примири със съдбата си, да понесе неизвестността като върви смело напред и удържа противоположностите – жив и поробен или вървящ към смъртта, но свободен.
Св. Георги е обитавал подземните скални ниши – „мотива за пещерата“. Според Юнг пещерата е символ на несъзнаваното. Там е тъмно е непрогледно и не се знае какво ни дебне вътре? Понякога пещерата на несъзнаваното крие несметни съкровища, а друг път е изпълнена с хлад, ужасяващи чудовища и гибелни битки. В праисторически времена, пещерата е била основното обиталище на хората, място за среща с другите и място за среща с богове, и извършване на всякакви ритуали и инициации. Затова в света на архетипите, пещерата е станала символ на закрила, уют, тайнственост, божественост, среща с живота и със смъртта. Като че ли най-пълно отразява образа на Великата Майка и нейната утроба, която дава и отнема живот.
„Пещерата е мястото, в което можем да променим себе си, защото там можем да се завърнем към своите дълбини, да се срещнем с това, което тъне в мрак.“ (Красимира Байчинска, Златното момиче, стр. 218)
Гергьовден е ден за инициация, за утвърждаване на вярата в духа, който води човек през змеевите дебри на несъзнаваното за избавление и възраждане на цялостната личност и връзката й със земята.
Бликването на извора се случва в момента, в който Св.Георги скача от скалата и се приземява невредим долу. Скачането в неизвестното изисква „скок на вярата“. Да имаш вяра, означава да не знаеш какво ще се случи, нито какво трябва да направиш, но да се вслушаш и довериш на инстинктите си, че въпреки страха от смъртта или живота различен от познатия досега, трябва да продължиш напред. Големият скок е като метафора за пълната транформация на героя и смяна на съзнателната му нагласа или светоглед, който е имал досега.
Обредно-ритуалния комплексна Гергьовден, като един от най-големите български празници, е всеобхватен и касае всички сфери на живота на българина – работата, личния и социалния живот. Основно фолклористите свързват празника с умиращата и възкръсващата природа, а Св.Георги като един от най-почитаните светци сред българите, е символ на Победоносеца, „спасяващ момата от змея“. Народното въображение го е надарило с мощ и юначество, той побеждава ламята и отприщва извори, реки, дъждове и роса. Според някои фолклористи празника Гергьовден води началото си от древноезически ритуал, свързан с пасищното отглеждане на овцете и тяхното първо задояване. С приемането на християнството, старите представи, свързани с езическите покровители на стадата и плодородието започват да се асоциират с християнските светци, но запазват своята езическа първооснова и по този начин свързаността на българина със символиката на Гергьовден остават по-силни и по-лични, бидейки по-дълбоки и архаични. Например коленето на агнето от семейно-родова жертвасе превръща в жертвоприношение за Св.Георги Победоносец.
Без претенции за изчерпателност, ще се опитам да направя аналитико-психологичен анализ и на някои от символите от обредно-ритуалния комплекс в празника Гергьовден, разделени в няколко основни кръга:
Обреди, свързани с дивата природа
Кършене и закичване със зеленина, събиране на билки и треви, къпане и миене с вода и роса. Преди изгрев се берат лековити билки и треви, от тях се вият венци, които се връзват на котлите с млякото, връзват се китки и се топят в глинен съд с вода, хвърлят се в нощвите и върху печеното агне, закърмват се с тях овците и добитъка, запазват ги за лек през годината. Рано сутринта здрави и болни, а най-вече безплодни жени се валят в роса по поляните, често голи и разголени, къпят се в реки и извори, мият се или се поръсват с вода. Всички тези магически ритуали идват от вярването, че в навечерието на Гергьовден, а според някои поверия и целия месец май, зелената растителност и водата имат лековита сила, даряваща здраве и плодовитост. В нощта срещу Гергьовден (при смяната на двата сезона) „небето се отваря“, настъпва време, в което се събуждат дремещите демонични сили на хаоса, земята и небето влизат в досег и конфликт. Какво означава да се закичваш със зеленина, да се хванеш за зелено или да събираш билки и треви? Природата през пролетта винаги е давала усещане за обновление, лекуване на старото и болното, възраждане и изпълнен с изобилие и радост с живот. Най-общо, от психологична гледна точка ритуалното докосване до възраждащата се природа е докосване до собствените си зелени, здрави и възраждащи се части, до онзи неизчерпаем извор на изобилие и жизненост, скрит в телата ни и достъпен през сетивата ни. Миенето с вода пък е символ на пречистване и обновление. Водата, и особено росата е символ на нещо много чисто, изцеляващо и нежно. Следователно, докосвайки се до него навън, ние се докосваме до собствените си пречистващи, ободряващи, оросяващи и напояващи психиката несъзнавани съдържания. Виенето на венци можем да свържем с постигането на цялост и бракосъчетанието между женското и мъжкото, между духа и материята.
Обреди, свързани с овцевъдството и скотовъдството
Според народните представи Свети Георги е покровител на стадата. Към тази група обичаи спадат обредното извеждане на стадото на първа зелена паша, обредно доене на овце, първо вкусване на мляко и млечни продукти и т.н. На Гергьовден се коли агне, като обикновено се избира първото родило се мъжко агне. Преди да се заколи, се окичва с венец, захранва се със зелена трева, трици, сол и се запоява с вода, на десният му рог се закачва свещ, свещник. Свещеникът или стопанинът го прекадяват с тамян. Агнето се коли вкъщи, пред огнището или до източната стена на къщата, като се гледа кръвта да опръска стената и т.н.
Важно е да отбележим, че по време на Гергьовден, ритуалите са извършвани не само върху хората, но и върху животните, с което се засвидетелства благодарността към Великата сила на природата и отношението на уважение и почитание към всички нейни деца – хора и животни. Отдавайки почит и уважение към животните, ние се докосваме до собствените си животински инстинкти и по-примитивни енергии, учим се да живеем в хармония с животинското в себе си и извън себе си. От друга страна, животното по време на Гергьовден, агнето се принася в жертва. На какво е символ „жертвения агнец“ и какво означава в психологичен план? Мотивът за жертвоприношението показва колективната нагласа в мита, че животът може да възникне и да се възобнови само от друга форма на живот. Т.е. насилствената и назидателна смърт, жертвоприношението е акт на смирение и страхопочитание към силите на Великата майка и желание за жертване на старото в името на новото. Същото се случва и в индивидуалната психика. За да се породи новото съзнание, е нужно да жертваме старата си нагласа и ценности, да се откажем от някакво ценно и скъпо нещо, обект на желание, вярвания или убеждения. В Християнството, агнецът е олицетворение на Христо като изкупителната жертва в името на царството божие. Страстите Христови и жертването на Агнеца-Христос е своеобразно преминаване през чистилището на собствените страсти и постигането на състояние на вътрешна смиреност и вяра, които са необходими за активиране на благотворните лечебни сили на несъзнаваното и възкресяването на цялостната личност.
Обреди, свързани с обредните хлябове
Тестото за тях се замесва от момиче, млада булка или от по-възрастната стопанка, но винаги да са чисти (такива, на които още не им е дошъл менструалния цикъл). Месачката е облечена в прано и ново (чиста булчинска премяна), закичена с китка с червен конец. Такава китка има и в ситото, и в нощвите. При месенето нощвите се подстъргват със сребърна гривна или сребърна пара. Омесеното тесто се покрива с женска риза – да се раждат женски агънца.
Християнството свързва хляба, следователно и кръглия обреден хляб с тялото на Христос. Както Христос, така и кръглата форма на хляба загатват за работа с целостта, в аналитичен план ни подсказват за връзката с цялостната личност. Не случайно жената, която трябва да замеси хляба трябва да е „чиста“, което подсказва за духовна чистота, за каквито са възприемани все още „неомърсените“ млади момичета или постигналите духовно пречистване и зрялост по-възрастни жени в дома. Дрехите им трябва да са изпрани и нови, и да са закичени с китка с червен конец. Новите дрехи също подсказват за една нова нагласа и поведение, обновено и чисто лице пред света, докато китката с червен конец може да се асоциира със здраве, разцъфтяла женственост, силна енергия и позитивно излъчване. Месачката е като алхимик, който замесва тестото на новия живот. За да направи изпълнена с живот и подхранваща храна, в духовен и материален план, човек трябва да е с чист дух и здраво тяло. По-нататък ритуалът говори за ситото и нощвите, които се подстъргват със сребърна сребърна гривна и себърна пара. И тези символи са с кръглата форма на целостта, а среброто, допускам като ценен метал, се е смятало, че още повече допринася за въздействащата сила на ритуала. Ситото от своя страна е нещо, с което се пресява брашното, което напомня на процесите на диференциация в психиката, а нощвите като съд, са приемащата функция на женското начало, в която се случват всички етапи от създаването на духовната храна. Накрая омесения хляб се загръща с женски риза, за да се раждат женски агънца. Изобщо във всички ритуални практики на Герговден има подчертано женско присъствие, с което колективното съзнание, в лицето на традицията, ни подсказва за важната роля на женския принцип в създаването, възраждането и съхранението на цялостната личност.
Обреди, свързани с празничната трапеза
Обикновено се събира цялото село и се прави някъде на зелено (на оброк, кръст, параклис, манастир или в черковния двор). Освен агнето, тук се носят и други храни, чието първо консумиране има обреден характер: прясно надоено мляко, подсирено от него сирене, квасено мляко, пресен чесън.. На осветената трапеза жените най-напред си раздават от всичко една на друга като обикновено започват от кумата. През това време се изпълняват и обреди с брачна насоченост. Жените замерват тазгодишните младоженци с бучка сирене за плодовитост.
Подобно на обредния хляб, останалите храни можем да свържем с тялото на Христос. Особеното тук е елемента на прясно надоеното мляко, прясно подсирено сирене и заквасено мляко. Като че ли в тези приготовления можем да разпознаем алхимичния процес на коагулация, като седми предпоследен етап от алхимичния процес на извличане на вътрешното злато, преди голямото конюкциото и раждането на трансформираната цялостната личност, в лицето на Христос, преминал през предходните алхимични етапи. Пътят от Витлеем до Голгота е именно пътят на преобразуването и описва процесите nigredo-albedo-rubedo, като мостовете в преминаването на Христос между фазите кръщение, преображение (трансфигурация), кръстна смърт и възкресение. Христос, роденият от девица в яслите на сърцето, който единствен може да бъде Христос, Божият син. Сега разбираме защо в песните за Св.Георги се пее, че по-личен празник е „Личен ден е Великден, но още по-личен е Гергьовден.“, с което фолклорното предание иска да подчертае за дълбоките корени, пропити с истинска религиозна идентичност, стоящи под булото на канона.
Обреди, свързани с празничното веселие
Край трапезата и през целия ден се играят Гергьовски хора, моми и девойки се люлеят на люлки, къпят се в лява вода и т.н.. Играе се на песен, а песните имат религиозно-митичен или баладичен характер, с мотиви за змейове и самодиви и за Свети Георги, който обикаля полето, побеждава ламята и отключва влагата и плодородието. Интересно тук е присъствието на лявото пространство, което можем да свържем от една страна с миналото и връщането назад, от друга страна с женското ирационално начало. Като че ли и двете групи асоциации ни отвеждат от възкресението и връщането назад към природата и живота. Жената е своеобразно олицетворение на природата и на земята, и като такава, тя е считана за посредник на божествения дух. Именно за това е нейното голямо присъствие не само в гергьовските, но и в останалите български фолклорни ритуали.
Заключение
Неизчерпаема е темата за гергьовските ритуали и митът за змиеборството, и със сигурност много би могло да се напише за символите, свързани с тях. Но не това е моето намерение. Завършвам с обобщението за важната роля на жената във възкресяването на живота и възстановяване на връзката ни със земята и корените. Нейното символно и физическо присъствие е ясно и подробно отразено в обредно-ритуалния на празника Гергьовден. Какво друго бих могла да кажа освен да си пожелая все повече жени да се вслушат във вътрешния си глас, и да предприемат така наложителното за оцеляването ни като адаптивен биологичен вид връщане назад към себе си, към баланса, към хармоничната ни връзка с природата и със земята.