top of page

Кога е време да спрем терапията? Или кога достатъчното доброто се превръща в достатъчно лошо?


Ако човек е взел решение да започне дългосрочна работа с психотерапевт за преодоляване на някакъв житейски проблем или посттравматичен шок, за стимулиране на личностното си развитие или каквато и да е причината, то добре да си даде сметка, че посещението при терапевта не е като приятен разговор с приятел, ходенето на масаж, фризьор или маникюр. Може да имам моменти на облекчение и подкрепа, но не всеки момент от работата в кабинета е приятен, забавен и отпускащ. Налага се човек да се срещне с неприятните си чувства и с желанието си да прекъсне терапията. Давам си сметка, че психотерапията далеч не е за всеки, както и че това е път, изискващ инвестиране на време, усилия и средства. Психотерапията изисква воля за сваляне на защитите и конфронтиране на неприятните аспекти от живота ни. Работата в терапевтичния кабинет е свързана с немалка доза страдание, което и е част от лечението. Това, което се случва като процес между клиента и психотерапевта е резултат от ситуацията му в реалния живот и когато се появи съпротива срещу терапията, то е добре да се даде време за изследване на това какво се случва точно в този момент. Има ситуации, ситуации, ситуации и ситуации.


Ситуация # 1 Най-добрият край на терапията е когато клиентът се освобождава от анализата бавно, но сигурно. Това може да бъде договорено свободно между клиента и терапевта, без неприятни чувства. В такъв случай и двамата усещат, че е имало ценна полза от терапията, дори и да не са постигнати всички цели.


Има обаче и други ситуации, при които клиентът слага край на терапията импулсивно, а терапевтът се чувства уязвим, преживявайки прекратяването като неприятно.


Клиентът започва да закъснява за сесиите регулярно. Ден преди терапията започват да се появяват непредвидени обстоятелства, които налагат промяна датата или часа на сесията или направо забравя за сесията. Друг път пък забравя да си плати или обяснява прекъсването на терапията с финансови затруднения. Или по време на сесията клиентът насочва разговора към напълно отвлечени теми – времето, природата и т.н. Най-важното и болезнено нещо се премълчава или се отлага за последните минути от сесията, така че терапевтът да няма време да обърне внимание на болезнената тема. И уж темата остава за следващата сесия, но това се повтаря всеки път.


Ситуация # 2 Желание за приключване поради проблем с терапевтичната връзка. В някои случаи съпротивата е свързана с недобре работеща терапия, която следва да бъде прекратена. Добре е терапевтът да бъде честен със себе си и да си отговори на въпроса: "Мога ли да помогна на този човек?", както в началото на процеса, така и периодично във времето на съвместната си работа с клиента. При наличие на проблем в терапевтичните отношения, това би било знак за обсъждане заедно с пациента какво може да се промени, за да потръгне процеса. Понякога става дума за "плато в терапията", а друг път за по-дълбок недостатък в контейнера на терапевтичната връзка. Терапевтът трябва да си припомни какво се е случило в предните няколко сесии, за да отстрани или потвърди евентуални хипотези за проблем с терапевтичната връзка.


В трети случаи желанието за прекратяване на работата е свързано със съпротива срещу промяната, идваща от самия корен на проблема. От майсторството на терапевта тук зависи дали ще е способен да "пробие" защитите на клиента.


Ситуация # 3 Желание за приключване, имащо връзка със заявката на клиента и признак на несъзнавана съпротива срещу лечението. Понякога минава време месеци или години в които всичко върви гладко, и изведнъж изневиделица срещу психотерапевта се появят негативни чувства или желание за прекъсване на терапията. Често тези съпротиви се появяват в конкретни години или месеци от годината, които са свързани с някакво травматично събитие в миналото. Причините за несправяне с промяната могат да бъдат много - неразбиране, че трябва да се направи промяна; често пъти хората си обичат болестта и се съпротивляват на процеса на промяна; страх от неизвестното; липса на опит и страх от провал; привързаност към навиците; насилствена промяна; изтощение и „насищане“ на промени; когнитивен дисонанс или сблъсък на вярвания и убеждения; слаба мотивация; неточният момент за промяна; характерови и патологични особености, възраст и потенциал за промяна и т.н.



Никаква промяна в кабинета не става без доверие в процеса и в другия. А доверието означава "да се откажеш от твоето и да приемеш идеята на другия". Всяка крайност разбира се би била нежелателна, тъй като крайно предоверяване е нездравословно дори в кабинета на лекаря. Ако клиентът се съгласява и приема всичко, това също би било индикация за проблем.

Има редица защитни механизми, с които духът се бори срещу промяната и срещата със себе си, като например отричането, проекцията, интроекцията, отреагирането, рационализацията, сублимацията, проективната идентификация и т.н. Някои от защитите са по-зрели, а други са по-незрели. Но нека оставим видовете защитни механизми за отделна тема. Целта ми тук не е да ги категоризирам, а само да набележа маркери, по които може да бъде регистрирана съпротивата срещу терапията.


Несъзнаваната съпротива срещу терапията усложнява въпроса за отговорността. И именно тук идва майсторството и ролята на терапевта, заедно с пациента да преодолеят тези защитни механизми. Тоест отговорни са и двамата. Задачата на психотерапевта и на клиента, заедно и поотделно е да помислят защо възниква такава силна съпротива и какво е станало непоносимо в терапията. Най-добре това се случва през субективните чувства на психотерапевта в отношенията му с клиента и обратното. Начинът по който клиента започва да се отнася към терапевта може да има връзка с проблема и неговото разрешаване. Терапевтът следва да направи интерпретация на ситуацията пред клиента с цел нейното осъзнаване и разбиране. Но такова разбиране от страна на клиента понякога е невъзможно. За съжаление психотерапията не е точна, а емпирична наука и се работи с непредвидима психична материя, наподобяваща "подвижни пясъци", поради което не може да се прогнозира резултата. Понякога механизмите за защита са силни и е невъзможно да се получи истинско осъзнаване и промяна. В такива случаи е по-добре да бъдат уважени защитите и границите на клиента и случаят да бъде прекратен за известно време или завинаги.


Независимо от изброените по-горе ситуации, се поражда дилема относно отговорността на терапевта за постигане целите на терапията. До каква степен психотерапевтът е отговорен за постигане целите на терапията? Уменията за водене на терапевтичния процес и етиката на терапевта са от съществено значение. Ако клиентът проявява силни съпротиви, състоянието му се влошава, терапевтът е длъжен да се направи супервизиране на случая или консултация с други външни специалисти, което би било от помощ за получаване на по-широка и обективна оценка, както и получаване на насоки и препоръки за продължаване или прекратяване на работа. Психотерапевтът трябва да има свой вътрешен компас, който да го навигира в морето от информация, в което е потопен - натрупан опит от предишни случаи, анализ на конкретния случай, мнение от индивидуални и групови супервизии и мнение на външни специалисти. И не на последно място, ще цитирам един от любимите ми юнгиански аналитици и терапевти Хенри Абрамович :


"Терапевтът не трябва да забравя, че е само междинна спирка в живота на клиента."



Искам да продължа пак с цитат на Хенри Абрамович от семинара му пред Българското общество по аналитична психология на 23-24.07.2022 г.:

"Комарджията не спира загубите, когато станат достатъчно лоши. Писателят има нужда да знае кога неговия проект е станал достатъчно лош, за да го изостави. Отказването е едно от най-добрите умения на всеки писател. Един ден реших да се откажа от стария роман и веднага след това започнах нов, който завърших за 2 месеца и стана много добър. Точно като дете, което има нужда да каже "не". Достатъчно лошото често е предшественик на достатъчно доброто. Уиникът казва, че психотерапията се случва в застъпващото се пространство като игра, в която играят двама души - единият е в ролята на пациента, а другият - на терапевта. Ако терапевтът чувства, че не е способен да доведе клиента до игра - трябва да спре. Същото е и ако клиентът смята, че терапевтът не е неговия партньор за игра.


Играта сама по себе си е терапия."


А и да не забравяме какво показва опита на немалко терапевти: Резултатът нерядко идва месеци или години след прекратяване на терапията. Неведоми са пътищата Божии. На добър път и попътен вятър в морето на живота!


69 преглеждания0 коментара

Подобни публикации

Виж всички

Comentários


bottom of page